Изгубената армия на Камбиз

И въпреки всичко й бяха останали и хубави спомени. Например веднъж като малка се беше разплакала за нещо и той я беше разсеял с един фокус, при който все едно откъсваше палеца си. Тя се беше смяла до забрава и го беше карала да го прави отново и отново — зяпаше изумено как палецът безспир се отделя от дланта и как баща й стене в престорена агония, размахвайки откъснатия пръст във въздуха.

Сутринта на петнайсетия й рожден ден — и това беше най-хубавият й спомен — беше намерила на полицата над камината адресиран до самата нея плик. В него се съдържаше първата подсказка в издирването на скритото съкровище, отвела я през цялата къща и градината, преди най-накрая да открие на тавана едно разкошно златно колие, скрито на дъното на стар куфар. Всяка подсказка беше под формата на стих и беше написана на пергамент с причудлив шрифт, което допълваше атмосферата на загадъчност. Баща й сигурно беше прекарал часове да ги напише. След това ги заведе на ресторант и цяла вечер ги забавлява с чудни разкази за разкопки, открития и ексцентрични академици.

— Много си красива, Тара — каза й и се наведе към нея, за да нагласи новото й златно колие. — Ти си най-красивото момиче на света и аз съм много, много горд с теб.

Точно тези моменти редки и нарядко — по някакъв начин балансираха студенината и самовглъбеността на баща й и я привързваха към него. Точно затова му се беше обадила две години след погребението на майка й и беше поискала да се одобрят след продължителното мълчание. И в някакъв смисъл точно затова в момента пътуваше за Египет. Защото дълбоко в себе си знаеше, че въпреки многобройните си провали той е посвоему добър човек и я обича, и има нужда от нея, точно както тя имаше нужда от него. И, разбира се, винаги съществуваше надеждата — както всеки път, когато се виждаха — че този път нещата може би ще са различни. Може би нямаше да се карат и да си крещят, нямаше да си мълчат обидено и щяха да се радват, че са заедно, като нормални баща и дъщеря. Може би този път нещата щяха да се получат.