Изгубената армия на Камбиз

— Знаеш ли какво е това? — попита мъжът.

Старецът се взираше в острието, онемял от ужас.

— Археоложка мистрия — ухили се гигантът. — Използваме я, за да разравяме земята, внимателно, ей така… — Той демонстрира движение, размахвайки мистрията пред изкривеното от страх лице на стареца. — Но може да се използва и за друго.

Замахна рязко с учудваща за размерите му бързина и сряза бузата на Икбар. Кожата зина като уста и кръвта бликна по робата на стареца. Икбар изкрещя и направи отчаян опит да се откопчи.

— Сега — каза гигантът — Питам още веднъж. Къде е парчето?

Зад кошниците момиченцето се молеше джинът ал-Гул да излезе от лампата си и да помогне на стареца.

Самолетът кацна малко след полунощ.

— Добре дошли в Кайро — каза стюардесата и Тара излезе на стълбичката. Облъхнаха я жега и петролни изпарения. — Желая ви приятно прекарване.

Полетът беше минал без произшествия. Беше пътувала между пътеката и семейство червендалести англичани, които през първата половина от полета я бяха засипали е предупреждения относно стомашните проблеми, с които била обречена да се сблъска заради египетската храна, а през втората половина бяха дрямали. Тя беше изпила две водки, беше изгледала половината филм, беше купила бутилка уиски от количката с безмитната търговия, след което беше отпуснала седалката си и беше зяпала тавана на самолета. Беше й се допушило, както винаги по време на полет, но вместо това си поръча обичайните кубчета лед.

Баща й работеше в Египет още от времето, когато тя беше дете. Беше, според онези, които разбираха от тези неща, най-известният египтолог на своето време. „Заедно с Питри и Картър — беше й казал веднъж един негов колега. — И да има друг жив по-голям специалист по Старото царство, поне аз не го познавам.“

Тя трябваше да се гордее. Но академичните постижения на баща й не я вълнуваха никак. Знаеше само, и още от най-ранното си детство винаги беше знаела, че баща й се интересува повече от един свят, мъртъв от четири хиляди години, отколкото от собственото си семейство. Дори името й беше избрано, защото включваше името на египетския бог на слънцето Ра.

Всяка година той отиваше в Египет да прави разкопки. Отначало отиваше за по месец, през ноември, и се прибираше за Коледа. Но колкото по-голяма ставаше и колкото повече бракът на родителите й се разпадаше, толкова повече време баща й оставаше в Египет.

— Баща ти си има любовница — беше й казала веднъж майка й. — Казва се Египет. — Това трябваше да е шега, която обаче не развесели нито нея, нито майка й.

След това беше дошъл ракът и майка й беше започнала бавния си срив към смъртта. Точно през този период Тара наистина намрази баща си. Докато болестта разяждаше черния и белия дроб на майка й и докато баща й се намираше на хиляди километри от тях, неспособен дори да предложи няколко утешителни думи, тя изпита всепоглъщаща ненавист към този човек, който очевидно ценеше гробниците и глинените чирепи повече от собствената си плът и кръв. Няколко дни преди майка й да умре, се беше обадила в Египет и му беше накрещяла куп обиди по телефона, изненадвайки дори себе си със силата на яростта си. На погребението не си проговориха почти нищо и след това той се премести за постоянно в Египет, където осем месеца в годината преподаваше в Американския университет в Кайро, а през останалите четири извършваше разкопки. Не си говориха почти две години.