Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Като обърна гръб на залязващото слънце, белият човек обходи с поглед пустата и необятна морска шир. В последните три мили от течението си реката, дотук възпирана от многобройни завои, се втурваше, сякаш неудържимо мамена от свободата на открития хоризонт, право към морето, право на изток — към изтока, вдъхващ живот и на светлината, и на мрака. Зад кърмата викът на някаква птица, дрезгав и слаб, се плъзна по гладката повърхност на водата и се изгуби, преди да достигне отсрещния бряг, в бездиханната тишина на света.

Навел силно тялото си напред, кормчията заби греблото си дълбоко във водата, като го държеше здраво в ръце. Водата заклокочи; изведнъж дългата права отсечка от реката като че ли се завъртя, гората се люшна в полукръг и косите лъчи на залеза близнаха широката част на кануто с огнен език, като метнаха тънките и изкривени сенки на хората в него върху набраздения блясък на реката. Белият човек се обърна и впери поглед напред. Курсът на лодката бе променен под прав ъгъл спрямо течението и дървената драконова глава на носа сега сочеше към една пролука в крайбрежната стена от храсти. Тя се плъзна в нея, като помете надвисналите клонки, и изчезна подобно на земноводно същество, което се измъква от водата на път за своето леговище в гората.

Тесният ръкав приличаше на окоп — с много извивки, неимоверно дълбоки, потънал в мрак под тънката ивица чиста и сияеща синева на небето. Огромни дървета извисяваха стволове, невидими зад плетеницата от гирлянди пълзящи растения. Тук-там, близо до черния отблясък на водата, някой извит корен на исполинско дърво се надигаше сред дантелата от дребни папрати, черни и притихнали, сгърчени и неподвижни като хваната в капан змия. Кратките слова на гребците отекваха силно между плътните стени от растителност. Мрак се процеждаше между дърветата, през преплетения лабиринт пълзящи растения, иззад фантастичните и неподвижни листа; мрак тайнствен и непобедим, мрак, носещ дъха и отровата на непроходими гори.

Гребците забиха пръти в плитчините. Ръкавът се разшири и се вля в необятните, застинали води на една лагуна. Гората се отдръпна от блатистия бряг, за да отстъпи място на ярката зеленина на тръстиките, чиито върхове ограждаха отразената синева на небето. Високо над тях се рееше къдрав облак, плъзгащ нежната розовина на своя лик под плаващите листа и сребристите цветове на лотосите. В далечината изплава тъмният силует на малка къща, кацнала върху няколко стърчащи кола. Близо до нея две високи палми нибонг, сякаш прокраднали се напред от горския масив далеч зад къщата, леко се надвесваха над грубоватия й покрив и навяваха нерадостна нежност и печал с високите си клюмнали, разлистени корони.