Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
За своя принос и по-съществената си роля Джарлаксъл щеше да получи малко по-висока титла, герой на Кървав камък, която предоставяше всички предимства на медала с по-ниска степен и позволяваше на Джарлаксъл свободно преминаване през разрастващото се кралство, осигурявайки му защитата на крал Гарет, когато е нужно. Макар Джарлаксъл да бе съгласен, че ролята му за победата е била първостепенна, първоначално бе леко изненадан от несъответствието в почестите, особено между него и Атрогейт, който се бе сражавал доблестно с драколича. Първоначално бе предположил, че е в резултат от дългия и не особено бляскав списък с дела на Атрогейт, но когато бе чул за почестите, оказани на Ентрери, същинският убиец на звяра, Джарлаксъл бе осъзнал истината. Почестите бяха предложени тихомълком, прошепнати през правилните и легитимни канали, от Кнеликт и Цитаделата на убийците. Кнеликт вече бе обяснил на Джарлаксъл, че ценността му за гилдията в голяма степен ще се дължи на способността му да запълни празнината, оставена от смъртта на командир Елъри, далечна племенница на крал Гарет, която също бе имала връзка с Цитаделата.
За Ентрери онзи единствен удар — примамването на звяра да промуши главата си в капана, заложен в страничния тунел, — бе променил света. Ентрери бе героят на деня и съответно крал Гарет му бе дал титлата рицар чирак на Ордена.
Артемис Ентрери, рицар в армията на краля паладий… това бе повече, отколкото Джарлаксъл можеше да понесе и той избухна в смях.
— Буахаха! — присъедини се джуджето, макар да нямаше идея какво е разсмяло мрачния елф. Явно осъзнавайки този факт, Атрогейт прекъсна кикотенето си и попита: — И така, какво те разсмя, черньо?
Надвисналите облаци на запад закриваха следобедното слънце и хладният бриз гъделичкаше приятно магистър Кейн. Той седеше с кръстосани крака, с ръце на бедрата и обърнати нагоре длани. Държеше очите си затворени, позволявайки на ума си да се съсредоточи, докато съзнателно отпускаше тялото си, използвайки ритмично дишане като такт за пълното си съсредоточаване.
Човек обикновено не летеше върху магически килим със затворени очи, но Кейн, бивш Велик магистър на цветята в манастира на Жълтата роза, не се тревожеше от подобни тривиални неща като управлението на нещото. От време на време отваряше очи и коригираше курса, но бе стигнал до извода, че се намира в безопасност, освен ако в небето над долината на Кървав камък не закръжи дракон.
Броенето му наум бе толкова съвършено, че отвори очи точно когато Кървав камък се появи под него.
Естествено, забеляза всички важни сгради, но те не го впечатлиха, дори и величественият дворец на скъпия му приятел Гарет Драконоубиеца.
Нищо създадено от човека не можеше да впечатли Кейн, който бе пристъпвал по коридорите на манастира на Жълтата роза, но Бялото дърво…
Веднага щом монахът го забеляза във внушителната градина на бреговете на езерото Мидаи, сърцето му се изпълни с покой и доволство, каквито можеха да се извлекат само от приемането в нещо по-голямо, нещо вечно. Семето за това дърво, Дървесният камък, бе дадено на Кейн и неговите спътници герои от Бахамут, платиненият дракон, най-великият от целия си род, като признание за усилията им в победата над краля вещер и демоничните му сподвижници и унищожаването на Жезъла на Оркус.
Бялото дърво се издигаше като символ на тази победа и не само това — то служеше като магическа преграда, която пречеше на създания от Дълбоките измерения да крачат из земите на Кървав камък. Това дърво показваше на Кейн, че усилията им са довели не просто до временна победа, а до трайна благословия над земята, която той наричаше свой дом.
Докато гледаше към дървото, Кейн се протегна и вдигна тояжката си, която бе изработена от клон от магическото дърво. Бе гладка като полиран камък и бяла както в деня, когато бе откъсната от дървото, защото прахолякът от нито един път не би могъл да я зацапа.
Тоягата бе твърда и здрава като адамант и в умелите ръце на Кейн можеше да раздроби камък.
С мисъл Кейн насочи магическия килим към дървото и го приземи леко на земята пред ствола му. Остана в седнала позиция с кръстосани крака, ръце на бедрата и тояга в скута, докато отправяше молитви към дървото и благодарности към Бахамут, господар на добрите дракони, за този прекрасен дар.
— В името на замаяния поглед на пияния бог! — долетя рев, който измъкна монаха от медитацията му.
Той се изправи и се обърна и не бе изненадан, когато отец Дугалд, близо 400 фунта живо тегло, го връхлетя.