Написано с кръв [bg]

След бърз и внимателен прочит Браян й го върна.

— Както и очаквах. Знаех си, че не си доразбрала нещо. Изобщо никъде не се споменава за публикуване.

— Какво? — Жена му се втренчи в писмото, сякаш не беше същото, сякаш някаква магия внезапно го бе лишила от скритите в него надежди. — Но редакторката казва…

— Просто ти предлага да се срещнете.

— За обяд. — Сю го изненада с твърдостта в гласа си.

— Добре де, за обяд — озъби й се Браян. — Явно са видели някакви едва забележими достойнства в скиците и искат да те насърчат. Много ще сглупиш, ако се надяваш на нещо повече.

Сю прочете писмото за четвърти път. Думата „публикация“ наистина не се споменаваше никъде. И въпреки това…

— Предупреждавам те — продължи Браян, — защото много мразя да си навиваш нещо на пръста, а после да се разочароваш.

Сю си замълча.

— Сигурно редовно ги правят тия работи. Опитват се да държат под око хората, които според тях може би имат някакъв талантец.

— Разбирам.

И то съвсем ясно. Сведе очи, блеснали от вълнение, за да не го дразни повече, но беше безсилна да скрие веселото изражение на лицето си.

— Ето защо къщата е заприличала на кочина. — Браян едва се измъкна от тесния процеп между пейката и масата. — Нищо чудно, ако по цял ден нищо друго не пипваш и само плескащ наоколо с боите и четките.

Сю го гледаше как се бори с ръкавите на карираното яке, проверява съдържанието на чантата си и тръгва към входната врата.

— Браян?

Изсумтяване.

— Защо ходиш така?

— Как?

— Все едно са ти вързали краката в коленете.

— Как може да си толкова нетактична. — Браян се извърна и погледна жена си кръвнишки. Върховете на ушите му горяха.

— Е, да, ама ходиш странно.

— Ударих си коляното с вратата на колата, щом толкова искаш да знаеш.

Излезе и затръшна вратата. Сю седя неподвижно, докато чу колата му да се отдалечава. После скокна, разпери ръце и нададе вик. Захвърли тежките си дървени обувки и затанцува. Из цялата кухня, из всекидневната — от ъгъл до ъгъл, нагоре-надолу по стълбите и напред-назад между спалните.

Танцуваше и пееше. Безсмислени думи, стари песни, нови песни, части от разказа за Хектор, песнички от реклами, запомнени донякъде стихотворения, детски римушки, откъси от оперни арии. Изпя писмото от „Метюън“ и заглавията от „Гардиън“, и всички съставки на картофената яхния с праз.

Вехтата й кафява пола се развяваше около нея, косата й летеше и когато се изтощи физически, Сю се строполи в стария фотьойл в кухнята и продължи да танцува мислено.

Какво да правя сега? В ден като този не мога да си седя тук, не ме сдържа на едно място. Не и днес. След минути, заредена отново с енергия, тя скочи и се загледа през прозореца.

През целия си живот не бе виждала по-красив ден. Дъждовните капки барабаняха по стъклото като стрелички от сребърна светлина. Слънцето бе успяло да пробие облаците. Имаше дори няколко облака, излезли сякаш изпод четката на Вато19 — като снежнобели сочни цветове с формата на раковини. Сю се отдалечи от прозореца, зърна образа си, минавайки пред огледалото, и замръзна на място.