Написано с кръв [bg]

Сю, все още на крилете на радостната си възбуда, прелетя покрай двете колони пред „Грешъм Хаус“ и се понесе по алеята към слугинския вход. Във вълнението си дръпна старомодния звънец ужасно силно и измъкна доста шнур, който не пожела да се прибере, след като тя пусна гравираната метална дръжка.

Сю го остави да си виси. Чакаше усмихната, а мокрите листа на близкото дърво капеха върху непокритата й глава. Ръцете още я наболяваха от тежките пазарски чанти, които бе замъкнала у Рекс, пълни с хранителни продукти и множество консерви. Олекна й на душата, като го видя в по-добро разположение на духа. Все още измъчван от вероятността неволно да е допринесъл за смъртта на Джералд, но решен да не допусне тази мисъл да го съкруши. Дори започна да говори отново за работа.

Ейми, с гумени ръкавици и с шал, покриващ къдриците й, се появи на вратата. Сю влезе. Двете жени се спогледаха.

— Какво има? — викна Ейми. — Какво има? — После сграбчи ръцете на приятелката си. — Имаш вест от „Метюън“!

— Да.

— Сю… това е чудесно!

— Канят ме на обяд.

— На обяд! Ооо…

— Цяла сутрин танцувам. Нагоре-надолу по стълбите, из цялата къща, по улицата.

— А как иначе. — Ейми грееше. — О! — възкликна тя пак, стисна Сю в прегръдките си и после я повлече за ръката към кухнята. — Влизай.

— Ами ако…

— Отиде до Лора да й върне един каталог.

Ейми се беше заела да лъска сребърни прибори. Бе извадила на старата маса тежката им кутия, тапицирана с протрито зелено сукно. До нея имаше чинийка с розова паста и няколко оцапани с черни петна парцала. Миришеше на препарат.

Сю седна и започна да се смее доста истерично, спирайки от време на време колкото да каже: „Място не мога да си намеря“ и „Мисля, че полудявам“.

Заразена от вълнението й, Ейми викна:

— Не разсмивай и мен сега. — Но малко й трябваше и тя избухна в смях. Едва си поемаше дъх. После сложи ръка на устата и успя да изпръхти: — Ако не ме гледаш… Ще се спра…

Накрая се успокоиха точно така — като старателно избягваха да се гледат в очите. Ейми избърса потеклите от смях сълзи.

— Трябва да го отпразнуваме. Ама в тази къща няма нищо за пиене. Няма дори вино за готвене.

— Какво съвпадение! — възкликна Сю и извади от пазарската си торба бяла картонена кутия, пристегната с ластик; бутилка, увита в хартия с цвят на денатуриран спирт, и тирбушон. — Хопала!

Свали ластика от кутията и вдигна капака, отвътре надникна голяма лепкава шоколадова торта. В бутилката имаше бяло вино „Кот дьо Гаскон“. Сю разкъса с върха на тирбушона твърдата зелена обвивка върху гърлото на бутилката.