Ширината на света [bg]

— Маладоните — промълвих. — Нападнали са Горчилище?

Тя кимна.

— И са те убили?

Ново кимване.

Усетих свиване под лъжичката.

— А… останалото село?

Фигурата не отвърна нищо, само скръбно поклати глава.

— Не… Не може да бъде! — възкликнах.

Сега чертите на Моригон се втвърдиха, станаха сурови и жестоки.

— Аз те предупредих, Вега. Казах ти какво ще стане. Е, то стана. Смъртта на всички ни тежи на твоята съвест.

Преди да успея да отвърна каквото и да било, образът й избледня и изчезна.

Останах, вперила взор в празното място, където бе стояла. Съзнанието ми бе спряло.

След няколко секунди, когато заработи отново, в него напираха ужасяващи мисли.

Горчилище… Моят дом…

Те бяха убили нея. А може би и… всички останали?

Сгърчих се конвулсивно на пода и повърнах вечерята си.

Щом успях отново да стана на крака, хукнах назад, следвана от Хари Две. Дори не гледах къде стъпвам, блъсках се в стени и прекатурвах мебели. Истинско чудо бе, че не събудих цялата къща, но в крайна сметка стигнах до стаята си, без никой да ме забележи.

Сложих си наметката, омотах Дестин около кръста си и препасах кожената сбруя за Хари Две. Щракнах с пръсти и той скочи в нея, както бе правил толкова пъти преди.

Минахме покрай стаите на Делф и Петра, без да спираме. Това бе нещо, което аз трябваше да свърша.

Сама.

Щом излязохме пред Емпирей, почуках по крака си и произнесох заклинанието, представяйки си ясно къде искам да попадна.

Миг по-късно кучето и аз се озовахме на мястото, откъдето бяхме влезли в този свят преди толкова време. Наоколо бе мрачно и студено.

Пристъпих напред и вдигнах пръчката.

— Експозадус.

Пред очите ми се разкри магическият купол, скрил под себе си както Горчилище, така и Мочурището. Върху него имаше едва забележима следа, като фин шев върху дреха.

Оттук бяхме преминали.

Погледнах надолу към пръстена си. Вече веднъж го бях използвала, за да преодолея преградата.

Полезна дрънкулка.

С тези думи го бе нарекъл Ендемен в спалнята на майор Нелсън. Сега вече разбирах какво е имал предвид.

Оживлението в замъка, което бях видяла, вероятно бе настъпило след узнаването на начина, по който сме влезли. Преди това куполът е бил непокътнат и напълно невидим. Те не са можели да го открият. Отваряйки пролука в него, ние бяхме оставили белег върху перфектната му повърхност и разкрили съществуването му. Но пак без особена полза за Маладоните, защото не са можели да преминат през него.

Докато не са получили пръстена.

Сърцето ми слезе в петите при тази мисъл.

Но сега той отново беше у мен. Преодолях преградата с негова помощ, а сетне си представих мястото, което познавах по-добре от всяко друго на света — родното си село. Почуках крака си с пръчката и измърморих: