Венецианското предателство [bg]

Зовастина наблюдаваше жената, която седеше срещу нея в луксозната кабина на реактивния самолет. Без съмнение бе силна личност. Подобно на затворничката от китайската лаборатория, тя със сигурност изпитваше страх, но за разлика от онази нещастница умееше да го контролира.

По пътя от базиликата до летището не бяха разменили нито дума и това й позволи да разгледа добре своята заложница. Все още не беше сигурна дали присъствието й е плод на случайност или на старателно подготвен план. Нещата се бяха развили прекалено бързо.

Ами костите? Беше сигурна, че ще открие нещо важно и именно затова рискува да се появи във Венеция. Признаците за успех бяха налице. Но две хиляди години са твърде дълъг период. Торвалдсен беше прав. Какво на практика би могло да е останало?

— Защо беше в базиликата? — зададе първия си въпрос тя.

— За да си побъбрим ли ме отвлече? — изгледа я хладно заложницата.

— Взех те, за да разбера какво знаеш.

Тази жена поразително й напомняше за Карин. Същата проклета самоувереност. Плюс някаква особена загриженост, която предизвикваше интереса й, но и я изваждаше от равновесие.

— Косата и дрехите ти са мокри. Изглежда, си поплувала.

— Твоята горила ме блъсна в лагуната.

Това беше новина.

— Моята горила?

— Виктор — кимна Касиопея. — Нима не ти е докладвал? Аз убих партньора му в музея на Торчело, но той успя да се измъкне.

— Това със сигурност ще ти създаде проблеми.

— Едва ли.

Гласът й беше студен, язвителен и надменен.

— Познаваше ли Или Лунд?

Касиопея Вит не отговори.

— Мислиш, че аз съм го убила, нали?

— Не мисля, а съм сигурна. Той ти е разказал за загадката на Птолемей. Убедил те е, че тялото в Сома не било на Александър. Свързал го е с кражбата на мощите на свети Марко от венецианските търговци и именно това те е накарало да се появиш във Венеция. Убила си го, за да му затвориш устата. Но той успя да сподели откритието си. С мен.