Сянката [bg]

На другата сутрин излязох рано и тръгнах към метрото. Всъщност не е трудно човек да се самоубие, мислех си аз. Един бърз скок пред идващата мотриса, после забрава. Далеч по-добре, отколкото да се удавиш. Но импулсът не трая дълго, най-вече защото не можех да понеса мисълта, че някой ще трябва да чисти след мен. (Откриха главата му върху покрива на терминала…) Вместо това се качих в мотрисата и пътувах до последната станция в Хамърсмит, после минах на другата платформа. Движението е най-доброто лекарство против депресия, реших аз. Трябва да се движиш. На Ембанкмънт пак смених и продължих към Мордьн, което винаги ми се е струвало на края на света. Минахме Балам и две спирки по-късно слязох.

Не ми отне много време да открия гроба. Спомних си думите на Рут, че погребението е било в Стретъм. Попитах и един служител ме упъти към мястото. Минавах край ангели с криле на лешояди и обрасли в мъх ангелчета с лишеи по къдриците, викториански саркофази колкото градинарски бараки и кръстове с гирлянди от мраморни рози. Но приносът на Макейра за този некропол се оказа типично скромен. Нямаше цветисти сентенции — „Не казвай, че борбата е напразна“ или „Хвала на теб, служителю достойни“. Само варовикова плоча с името и годините.

Беше пролетно утро, замаяно от полени и бензинови изпарения. В далечината колите се носеха по Гарат Лейн към Централен Лондон. Клекнах и притиснах длани в роената трева. Както вече казах, не съм суеверен, но в онзи момент усетих как ме пронизва облекчение, сякаш бях затворил някакъв кръг или изпълнил важна задача. Усещах, че той е искал да дойда тук.

Точно тогава забелязах подпряно на камъка, полузакрито от избуялата трева, малко букетче повехнали цвета. Към него бе прикрепена картичка, изписана с елегантен почерк, едва различим след проливните лондонски дъждове:,В памет на един добър приятел и верен колега. Почивай в мир, скъпи Майк. Амелия“.