Сянката [bg]

Из голямата зала се разнесоха традиционните възгласи на одобрение.

— А сега — каза Рут — разрешете ми да предложа тост за онзи, на когото наистина трябва да благодарим. — Тя вдигна чашата си с екологичен портокалов сок или нещо подобно. — В памет на един велик мъж, голям патриот, чудесен баща и великолепен съпруг — за Адам Ланг!

— За Адам Ланг! — провикнахме се в хор всички и започнахме да ръкопляскаме, после удвоихме усилията, докато Рут кимаше грациозно към всички посоки на залата, включително и към нас. В този момент ме зърна, присви очи, но се опомни, усмихна се и приветствено надигна чаша към мен.

После бързо слезе от подиума.

— Веселата вдовица — изсъска Амелия. — Траурът й отива, не смяташ ли? С всеки ден разцъфтява.

— Имам чувството, че идва насам — казах аз.

— Мамка му — рече Амелия и пресуши чашата. — В такъв случай изчезвам. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Амелия Блай, на среща ли ме каниш?

— Ще те чакам навън след десет минути. Фреди! — подвикна тя. — Радвам се да те видя.

Още докато Амелия се отдалечаваше да поговори с някого, тълпата пред мен се разцепи и от нея изникна Рут. Нямаше нищо общо с последния път, когато я бях видял — лъскава коса, гладка кожа, отслабнала от скръбта фигура, вмъкната в нещо изящно от черна коприна. Сид Крол вървеше плътно зад нея.

— Здравей — каза тя.

Хвана ме за ръце и ме целуна — всъщност не беше целувка, а само леко докосване с косата по двете бузи.

— Здравей, Рут. Здравей, Сид.

Кимнах му. Той ми намигна.

— Чух, че не понасяш такива приеми — каза Рут, като продължаваше да стиска ръцете ми и ме гледаше с блестящите си черни очи, — иначе щях да те поканя. Получи ли писъмцето ми?

— Получих го. Благодаря.

— Но не ми се обади!

— Не знаех дали не ме каниш само от любезност.

— Любезност! — Тя укорително тръсна ръцете ми. — Че кога съм била любезна? Трябва непременно да дойдеш.

После направи онова, което големите хора винаги вършат, когато общуват на приеми с мен — погледна през рамото ми. И почти веднага различих съвсем ясно как в очите й трепна страх, последван от едва доловимо поклащане на главата. Издърпах ръце, завъртях се и видях Пол Емет. Беше само на три крачки от нас.

— Здравейте — каза той. — Мисля, че сме се срещали.

Обърнах се към Рут. Мъчех се да говоря, но от устата ми не излизаше нито дума.

— Ъъъ — измънках аз. — Ъъъ…

— Пол ми беше наставник — спокойно обясни тя, — докато учех в Харвард със стипендия „Фулбрайт“. Трябва да си поговорим.

— Ъъъ…

Отстъпих заднишком. Блъснах се в един човек, който сръчно отдръпна чашата си и шеговито ме посъветва да внимавам. Рут говореше нещо, Крол също, но не ги чувах през бученето в ушите си. Видях Амелия да ме гледа втренчено, безпомощно махнах с ръце и избягах от залата, изтичах през фоайето и изскочих навън сред кухото имперско величие на „Уайтхол“.