Тайните на морските катастрофи
- Автор: Скрягин Лев Николаевич
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: «Техника»
- Переводчик: Константин Божинов
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Тайните на морските катастрофи». Краткое содержание книги:
Неочаквано от десния борд на ветрохода забелязали топовата и бордовите светлини на кораб. Изглеждало, сякаш неизвестният кораб се целел в средата на борда им. Това бил английският крайцер «Бленхайм», идващ откъм морето.: Неговият командир капитан Форгард не предполагал, че ветроходен кораб може да има такава грамадна дължина. Той помислил, че на рейда са застанали два рибарски кораба и решил «да мине между тях»…
Виковете на французите по палубата и тъмните силуети на гигантските мачти накарали англичанина да разбере грешката си. Но вече било късно… Само благодарение на това, че «Бленхайм» се подчинявал прекрасно на кормилото, ударът се оказал плъзгащ и това спасило барка от потъване. Крайцерът ударил «Франс» в десния борд близо до кърмата. Била разкъсана част от обшивката, били изкъртени леерите, част от ребрата и била смачкана капитанската каюта, в която за щастие нямало никой.
Адмиралтейският съд признал, че за сблъскването е виновен капитанът на «Франс». Той не бил длъжен при заставане на котва да окачва втора светлина на кърмата. Командирът на «Бленхайм» бил оправдан.
С увеличаване броя на параходите и с изостряне на конкуренцията между корабните монополи пламнала ожесточена борба за символичната награда за скорост «Синята лента на Северния Атлантик». Капитаните на пътническите лайнери — собственост на такива водещи корабни компании като «Кунард», «Уайт стар», «Хапаг» и «Женерал трансатлантик», поддържали чудовищни скорости в мъглата, които никак не се обвързвали с правилата за умерена скорост при ограничена видимост. Корабособствениците изисквали от своите капитани навреме и точно пристигане в пристанището — параходните магнати повече от всичко се интересували от размера на печалбата от корабите. При ограничена видимост по време на рейс капитаните на трансатлантическите лайнери през онези години намалявали скоростта символично — с 1–2 възела, за да имат възможността при евентуални неприятности да впишат в корабния дневник какви «предпазни мерки» са взети. По такъв начин корабоводителите се успокоявали, че като се движат в мъглата с голяма скорост могат по-бързо да излязат от мъглата. Излишно е да повтаряме до какви тежки последствия е довеждало това.
С рязкото нарастване броя на параходите по морските пътища започнала и «блъсканицата». Не само по линиите на Северния Атлантик, но и при подстъпите към оживените пристанища ставали голям брой сблъсквания. Ето още няколко примера за сблъсквания между кораби с най-тежки последствия.
На 21 юни 1895 г. италианският пътнически параход «Мария Пи» (722 рег. т) с около 200 пътници и членове на екипажа на борда се сблъскал при входа в залива на Специя с италианския параход «Ортигла». Носът на втория кораб се врязъл на 6 м в корпуса на «Мария Пи» и последният след 3 минути потънал. На сутринта от плаващите останки на потъналия параход вдигнали 42 души. Останалите загинали.
На 30 април 1896 г. параходът «Он Уо» (1354 рег. т), собственост на Индокитайската корабна компания, се сблъскал около Усун с парахода «Ню Гуанг». «Он Уо» потънал с над 250 пътници.
На 10 септември 1900 г. в залива Кардиган се сблъскали английският параход «Гордън касъл» (2045 рег. т) и немският «Щормарн» (588 рег. т). Потънали и двата кораба. Първият от тях потънал с целия си екипаж.
През 1903 г. близо до Марсилия станало сблъскване с извънредно тежки последствия. На 7 юни френският пътнически параход «Ливан» (2308 рег. т) бил на път от Марсилия за Бастия с 240 пътници и екипаж на борда. Малко след обяд на 3 кабелта от брега той се сблъскал с парахода «Инсулеър», собственост на същата компания, и започнал да потъва. При потъването му избухнали парните котли. Корабът легнал на дъното след 3 минути. Загинали 150 души.
На 23 януари 1909 г. в 5 ч и 30 мин сутринта на 175 мили южно от остров Нантакет, близо до Нюйоркския залив, се сблъскали английските лайнери «Рипаблик» (15378 рег. т) и «Флорида» (5068 рег. т). На борда на първия лайнер, който пътувал от Ню Йорк за Средиземно море, се намирали 461 пътници и около 300 членове на екипажа. На борда на втория, който идвал от Неапол за Ню Йорк — около 800 емигранти, жители на Месина, които загубили жилищата си след голямото земетресение и решили да се преселят в Америка.
Двата кораба се движели в мъглата с голяма скорост и се забелязали взаимно твърде късно. През пробойната в левия борд на «Рипаблик» започнала да нахлува вода. Машинното отделение се напълнило с вода, угаснал токът, но корабният радист Джек Бинс успял да изпрати в етера зов за помощ с аварийния предавател. Докато към загиващия лайнер се приближавали намиращите се наблизо параходи, неговите пътници били приети на борда на «Флорида», който също пострадал тежко. След 1 час и 20 минути на мястото на сблъскването пристигнал лайнерът «Балтик», който евакуирал на борда си повече от хиляда души. «Рипаблик» потънал на дълбочина 96 м при опита да бъде взет на буксир, а «Флорида» с труд се добрал до Ню Йорк. Само благодарение на радиото били избягнати големи човешки жертви: в момента на удара на «Флорида» били убити четирима, а на «Рипаблик» — двама души.