Дума Ки

— Ще успееш ли?

— Да, разбира се. Само ми кажи датата и ще дойда.

Просълзих се. Не знам какво е да имаш синове, ала съм сигурен, че дъщерите те даряват с повече положителни емоции (да не говорим, че можеш просто да им се любуваш).

— Много съм ти признателен, съкровище. Как мислиш… дали сестра ти ще може да дойде?

— Според мен ще дойде. Няма да пропусне възможността да види как си впечатлил специалистите. Ще пишат ли за теб?

— Приятелят ми Уайърман мисли, че ще пишат. Едноръкият художник и цялата произтичаща от това сензация.

— Наистина рисуваш страхотно, татко!

Благодарих й и насочих разговора към Карсън Джоунс. Попитах я какво става с него.

— Всичко е наред.

— Наистина ли?

— Да… защо?

— Не знам. Стори ми се, че долових горчивина в гласа ти.

Тя невесело се засмя:

— Познаваш ме твърде добре. Работата е там, че навсякъде, където свирят, църквите са претъпкани. Турнето трябваше да приключи на петнайсети май, понеже четирима от певците имат други участия, но агентът им намери други трима. А на Бриджит Андрейсън, която стана истинска звезда, й разрешиха да започне да замества пастора в една от църквите на Аризона по-късно от първоначално уговорената дата. Което е супер. — Когато произнесе последното изречение, от гласа й бяха изчезнали всички емоции. Дъщеря ми говореше като възрастна и непозната за мен жена. — Така че вместо да завърши в средата на май, турнето ще продължи до края на юни. Ще имат концерти в Средния запад, а заключителното представление ще бъде в „Кау Палас“ в Сан Франциско. Пред дванайсет хилядна публика. Феноменално, а? — Това беше моя фраза от времената, когато невръстните още Или и Лин устройваха „балетно супершоу“ в гаража. Не можех да си спомня обаче да съм я произнасял някога с толкова тъга и сарказъм.

— Притесняват ли те отношенията между твоя приятел и тази Бриджит?

— Не! — без запъване отговори Илзе и се засмя. — Той казва, че Бриджит има чудесен глас и е извадил късмет да пее дуети с нея (вече изпълняват заедно не една, а две песни), но е празноглава фантазьорка. И не би възразил, ако гълта едно-две ментови дражета преди дуетите, нали разбираш…

Аз чаках.

— Добре, де — най-накрая въздъхна Илзе.

— Какво „добре, де“?

— Добре, де, притеснявам се. — Пауза. — Притеснявам се мъничко, понеже са заедно всеки ден… сутрин в автобуса и вечер на сцената. А аз съм тук. — Още една по-дълга пауза. — И когато говорим по телефона, гласът му май не е същият… Сякаш се е променил.

— Може би си въобразяваш.

— Да. Възможно е. Във всеки случай, ако има нещо — почти съм сигурно, че няма, — но ако все пак има нещо, предпочитам да го разбера сега, а не после… нали разбираш, не след като вече…

— Да — наруших мълчанието. Тя говореше като зрял човек, но въпреки това усетих как ме заболя сърцето. Спомних си как намерих снимката им (стояха до пътя и се прегръщаха) и я докоснах с ампутираната си дясна ръка, а после побързах да се кача в „Розовото мъниче“, стиснал Рийба под мишницата си. Колко отдавна сякаш беше… „Обичам те, Тиквичке! Смайли“ — прочетох на гърба й, ала рисунката, която направих още същия ден с цветни моливи „Вийнъс“ (те също бяха останали в далечното минало), по някакъв начин се надсмиваше над идеята за вечната любов: малко момиченце с рокля за тенис, обърнато с лице към океана. Топи за тенис на пясъка. Още топки сред вълните, заливащи брега.