Дума Ки

Елизабет седеше на инвалидната си количка, подносът й бе осеян с трохички от закуската. Предположих, че Уайърман е успял да я накара да пийне малко сок и кафе. Старицата се взираше в океана и в погледа й се четеше сурово неодобрение — сега приличаше повече на капитан Блай80, отколкото на дъщеря на мафиотски дон.

— Buenas dias, mi amigo — поздрави ме Уайърман и се обърна към Елизабет: — Това е Едгар, госпожице Истлейк. Дойде да поиграем на карти. Искате ли да го поздравите?

— Пикня-говна-глава-плъх — отвърна тя (или поне така си мисля). Във всеки случай думите й бяха адресирани към океана, който бе все така тъмносин и притихнал.

— Очевидно още не е във форма — отбелязах.

— Да. И педи е изпадала в подобно състояние, следвано от просветление, но не помня да е получавала такава криза.

— Още не съм й показал картините си…

— В момента е безсмислено. — Той ми подаде чаша турско кафе. — Вземи. Повдигни си настроението.

Връчих му плика с примерния договор. Уайърман го отвори, а аз се обърнах към старицата.

— Елизабет, да ти почета ли стихове?

Отговор не последва. Намръщеното й каменно лице бе обърнато към океана — все едно виждах капитан Блай, който се канеше да нареди да завържат някой моряк за мачтата и да му смъкнат кожата от бой.

Внезапно, без никаква причина и изненадващо за самия себе си, попитах:

— Баща ти гмуркач ли беше, Елизабет?

Тя завъртя едва забележимо главата си към мен и погледите ни се срещнаха. Горната й устна се бе повдигнала, оголвайки застрашително зъбите й. За секунда (ужасяващо дълга секунда) имах чувството, че ме гледа друг човек. Или дори не човек, а същество, вселило се в старческото тяло на Елизабет Истлейк. Пръстите на дясната ми ръка се свиха в юмрук и аз за пореден път усетих как несъществуващите прекалено дълги нокти се впиват в несъществуващата ми длан. После Елизабет отново извърна очи към водата и заопипва подноса, докато намери парче от сладкиша, а аз си казах, че съм идиот, който трябва да обуздае въображението си. Без съмнение на Дума Ки имаше доста странности, ала не биваше да взимам всяка сянка за призрак.

— Да — отговори ми разсеяно Уайърман, докато разглеждаше договора. — Джон Истлейк беше същински Рику Браунинг81… нали се сещаш, онзи тип, който изигра чудовището от Черната лагуна.

— Уайърман, ти си непресъхващ извор на безполезна информация.

— Да, такъв съм си. Знаеш ли, че харпунът на стареца не е купен от магазина? Госпожица Истлейк твърди, че са го изработили по поръчка. Вероятно мястото му е в музея.

Аз обаче изобщо не се интересувах от харпуна на Джон Истлейк… поне тогава.

— Четеш ли договора?

Той остави листа върху подноса и ме изгледа смутено.