Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
От горната площадка на стълбището тръгваше просторно преддверие, богато украсено с дебел килим и с картини по стените. Пред голямата двойна врата, с извадени саби в ръка, стояха двама часови, облечени в униформени ливреи на Текстилната гилдия. Стиснал юмруци, Фрост беше застанал пред тях. Когато изкачи стълбището, Яленхорм извади сабята си, после пристъпи напред и застана до албиноса. Глокта не можа да сдържи усмивката си. Фъфлещ мъчител и цветът на рицарството. Какъв неочакван съюз.
— Нося заповед за Колт, подписана лично от краля. — Глокта протегна листа пред лицата на стражите. — С гилдията е свършено. Нищо не печелите, като заставате на пътя ни. Свалете оръжията и имате думата ми, че няма да пострадате!
Двамата мъже се спогледаха неуверено.
— Свалете оръжията! — викна Яленхорм и пристъпи напред.
— Добре. — Единият се наведе и плъзна по пода сабята си. Фрост я застъпи с крак.
— Ти също! — извика Глокта на втория. — Веднага!
Той се подчини и хвърли на пода сабята си, после вдигна ръце във въздуха. В следващата секунда юмрукът на Фрост го уцели в брадата и го запрати с трясък в стената.
— Ама — викна първият, но в този момент Фрост го хвана за дрехата и го засили надолу по стълбите. Човекът се запремята, удряше се силно в стъпалата, накрая се пльосна в подножието и остана да лежи неподвижен на пода. Знам какво е усещането.
Яленхорм остана на място като закован, с все още насочена напред сабя. Примигна от изненада.
— Мислех, че казахте…
— Няма значение какво съм казал. Фрост, огледай се за друга врата.
— Тф-ф. — Албиносът се отдалечи с тежка стъпка по коридора. Глокта изчака малко, после пристъпи към вратите. За негова най-голяма изненада, топката на бравата се завъртя свободно и вратата се отвори.
Подобно на цялата сграда, и тази стая демонстрираше истински разкош. Освен това беше огромна като хамбар. Високият таван беше декориран с позлатени орнаменти, а гърбовете на книгите по рафтовете край стените бяха украсени със скъпоценни камъни. Масивните мебели бяха полирани до блясък. Всичко в тази стая бе грандоманско по размер, пренатруфено и безсмислено скъпо. Е, кому е нужен вкус, щом има пари? Няколкото огромни прозореца от по-съвременния тип, с големи стъкла и почти никаква армировка, предлагаха величествена гледка към града, залива и корабите в него. Зад позлатено бюро пред средния прозорец седеше усмихнат магистър Колт. Беше облечен с великолепна, представителна за гилдията, мантия. Върху му падаше сянката от огромен шкаф, на чиито врати беше резбован гербът на почетната Гилдия на търговците на платове. Значи, не се е измъкнал. Спипах го… Около единия крак на огромната мебел беше вързано въже. Глокта проследи извивките му по пода. Другият край беше вързан около шията на магистър Колт. Аха, и все пак е намерил друг начин за бягство.
— Инквизитор Глокта! — Колт издаде нервно, пронизително хихикане. — Радвам се най-после да се запознаем! Чух за разследването ви! — Треперещите му пръсти заопипваха възела на въжето, да проверят дали е здрав.
— Яката ви не е ли прекалено стегната, магистър? Май е по-добре да я свалите.
— О, не мисля! — Последва ново хихикане. — Благодаря, но не възнамерявам да отговарям на въпросите ви.
С периферното си зрение Глокта забеляза една странична врата да се открехва леко. Голяма бяла ръка се промъкна зад нея и пръстите й обвиха ръба на вратата. Фрост. Значи все още има надежда да го хванем. Трябва да го накарам да говори, да отвлека вниманието му.
— Не останаха въпроси без отговор. Знаем всичко.
— Нима? — изкикоти се отново магистърът. Албиносът бавно се промъкна през вратата, като се придържаше близо до стената. Огромният шкаф го скриваше от погледа на Колт.
— Знаем за Калайн. За малката ви уговорка.
— Глупак! Нямаме никаква уговорка! Той е прекалено почтен, за да бъде купен! Никога не би взел и една марка от мен!
Но, как тогава… Колт се усмихна лукаво.
— Секретарят на Сълт! — каза той. — Точно под носа му, а и под твоя също, сакат глупако!
Глупак, наистина — секретарят носи съобщенията, видял е самопризнанията, всичко е знаел! Знаех си, че има нещо нередно в това мазно лайно. Явно Калайн е бил верен.