Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
Слюнката в гърлото му стана тръпчива. Видя примигващи светлини. Ото тичаше, падаше и крещеше от болка.
— Сидни! Ох, ръцете ми!
— Ото! Добре ли си?
— Ръцете ми! Паднах в кактус! Проклет кактус!
— И аз! — извика Сидни. — Той ли беше? Брикман?
В същия миг чуха бръмчене на двигател на кола, която потегли по главния път.
— Не знам, Сидни. Беше в черни дрехи. Може да е бил в полицейска униформа. Не знам. Ох, ръцете ми! Боли!
Двамата се изправиха и тръгнаха към караваната. Вратата беше широко отворена. Сидни протегна ръка и запали лампата.
— Няма смисъл да се притесняваме за отпечатъци — изпъшка той. — Щом Брикман се грижи за това място, отпечатъците му ще са навсякъде.
— Може би току-що сме прекъснали обикновен обир — каза Ото. После размисли и добави: — И още как. А ти си Робин Худ. Сидни, какво правим в тази пустош?
Ото влезе в банята. Извади бодлите от дланите си и дезинфекцира раните с алкохол. Сидни претърси чекмеджетата и килерите. Зад спалнята намери гардероб и килер, в който имаше велосипед и помпа за гуми. В гардероба имаше шест полицейски униформи със сержантски пагони. Чувал бе, че ченгетата в пустинята се нуждаят от повече униформи заради жегата. На една кука висеше празен кобур.
— Проклет кучи син! — изкрещя Сидни и ритна вратата на гардероба.
— Добре де, няма го — рече Ото. — Ела в кухнята и седни. Дай да ти извадя бодлите.
— Провери дали зад вратата няма отпечатък от обувка.
Ото въздъхна и огледа мястото. Върна се, държейки пинсета, и каза:
— Няма нищо.
— Кучи син! — повтори Сидни. — Нещастен, шибан…
— Стой мирно! — рече Ото и започна да изважда бодлите от врата и лицето на партньора си, като мажеше местата с алкохол. — Да отидем в болницата да ни прегледат, а? Отровни ли са тези тръни?
— Не, безобидни са.
Сидни Блекпул беше толкова ядосан, че не можеше да си запали цигарата.
— Успокой се. Не можеш да направиш нищо. В пустинята няма нищо безобидно.
— Трябваше да се сетя.
— Не сме във форма — спокойно отбеляза Ото. — Няма смисъл да говорим какво е трябвало да направим. Стой мирно. Изваждам последния бодил.
Ото остави пинсетата и алкохола, а партньорът му седна в кухнята, опитвайки се да овладее гнева си.
— Мисля, че утре трябва да се приберем вкъщи — каза Ото.
— А аз мисля, че трябва да арестувам проклетия Брикман за убийство!
— Няма да арестуваш никого. Имаме няколко непотвърдени хипотези и това е всичко.
— Хайде поне да претърсим караваната!
— За какво?
— За касетата.
Ото се наведе над партньора си. Доближи лице на десетина сантиметра и рече:
— Откажи се… Чуваш ли? Сега касетата е безпредметна. Джоунс не може или не иска да идентифицира гласа на Хари Брайт. Оръжието е изчезнало. Брикман е замесен в цялата история. И никога няма да разберем какво се е случило. Не ти ли е ясно? Не можеш ли да го проумееш? По дяволите, търпението ми се изчерпа!
— Добре, имаш право. Касетата вече е несъществена. Имаш право. Хващам се за…
— Пясък! Защото в тази пустош няма сламки, за които да се хванем. Да си вървим у дома!
— Пустинята не е виновна.
— Започвам да мисля, че никой не е виновен.
Двамата се примириха с неуспеха, но полицейското им любопитство надделя и все пак направиха оглед на караваната. Ото влезе в малкия хол и каза:
— Сидни, погледни това.
Снимки. Някои в кубчета, други в позлатени или дървени рамки. Пъхнати в ъглите на по-големи фотографии. Имаше поне тридесет снимки, някои с размери десет на двадесет сантиметра. Бяха разпръснати по масите, върху лавицата за книги и по стените. Осемнадесет бяха на Дани и дванадесет — на Патси. Хари присъстваше на четири от тях. Ото взе семеен портрет, правен, когато Дани е бил десетгодишен.
— Хубаво момче — отбеляза той. — Прилича на нея. Тя не се е променила много. Разбира се, не съм я виждал отблизо.
Сидни Блекпул видимо се смути. Влезе едва-едва в хола и приседна на стола на Хари Брайт.
Взе снимката от партньора си и рече:
— Променила се е. Това е Патси Брайт. Не е Триш Декър. Променила се е.