Обсадата на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611615
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Обсадата на мрака». Краткое содержание книги:
Навсякъде около себе си Виждах Възбуда. У джуджетата, у Кати-Бри, дори у Риждис — полуръста, известен повече с любовта си към храната и дрямката, отколкото към войната.
Аз също го усещах. Това горящо очакване, това дружеско чувство, което караше мен и всички останали да се потупваме по гърбовете, да се хвалим и за най-малкото допълнение към общата защита и заедно да извисяваме радостно гласове при всяка добра новина. Какво бе това? Бе нещо повече от споделения страх, повече от благодарността за онова, което имахме, докато осъзнавахме, че скоро може да ни го отнемат. Тогава не го разбирах — в онова време на ярост, в онази еуфория на трескави приготовления. Сега, когато погледна назад, виждам всичко ясно.
Беше надежда.
Без да се колебае, Мрачният зареди тежкия си арбалет (доста необичайно оръжие за неговата раса) с мощна стрела, върху която бяха вдълбани огнени руни.
Преди да успее да опъне тетивата обаче, нещо тежко се стовари върху оръжието и стрелата падна в краката му. Взривът, който последва, го отхвърли назад; пламъците опърлиха косата му и го заслепиха.
Той светкавично се претърколи встрани и успя да се измъкне от горящия си плащ. Замъгленият му поглед спря върху неголям боздуган, който лежеше наблизо, тъкмо навреме, за да види как една малка, пухкава ръка се протяга и го вдига. Елфът се опита да реагира, докато босите (и космати, за негова огромна изненада) стъпала се приближаваха към него.
После отгоре му се спусна непрогледен мрак.
Кати-Бри извика и отскочи назад. Минотавърът я проследи с любопитен поглед, но остана на мястото си, съвършено неподвижен.
— Не може да съм пропуснала! — възкликна Кати-Бри, сякаш изричането на немислимото щеше да й помогне да повярва в него и да я измъкне от трудното положение, в което беше изпаднала.
За нейна изненада, оказа се, че е права.
Левият крак на чудовището, отсечен от Казид’еа само с един замах, тупна на пода, от ужасяващата рана рукна дебела струя кръв и звярът се строполи на земята в агония.
Младата жена се обърна тъкмо навреме, за да види как баща й се измъква изпод туловището на минотавъра, когото току-що бе убил. Джуджето се изправи на крака и тръсна глава с надеждата, че така ще му се проясни пред очите, после сложи ръце на кръста и смаяно се загледа в секирата си — острието бе потънало с поне тридесетина сантиметра в черепа на мъртвия звяр.
— Как, в името на Деветте пъкъла, да извадя проклетото нещо оттам! — изръмжа той и безпомощно поклати глава.
Дризт и Риджис също бяха приключили със своите противници, миг по-късно Гуенивар се зададе иззад ъгъл, влачейки последния мрачен елф за прекършения врат.
— И този път победихме — отбеляза Риджис, когато петимата се събраха.
Дризт кимна в знак на съгласие, ала тревогата не изчезна от лицето му. Дребна работа, мислеше си той, всичката им храброст и самоотверженост като че отиваха нахалост, всички тези малки победи нанасяха само незначителни загуби на огромната войска на нашествениците. Още повече, че въпреки бързината, с която бяха приключили тази последна битка, както и трите преди нея, не можеха да не осъзнават, че успехът им всъщност се дължи до голяма степен и на късмета. Какво щеше да се случи, ако, докато се биеха с минотаврите и Мрачните, иззад ъгъла бе дошъл нов вражески отряд?
Бяха победили бързо и чисто, нанесли бяха пълно поражение на противника си и въпреки това нещата много лесно можеха да се обърнат срещу тях и всичко да завърши по съвсем друг начин.
— Май не се радваш особено? — тихичко прошепна Кати-Бри на приятеля си.
— За два часа убихме дузина елфи, шепа минотаври и двадесетина коболди — отвърна той.
— А остават още хиляди — довърши младата жена вместо него.
Дризт кимна, но не каза нищо. Единствената му надежда — единствената надежда на Митрил Хол! — бе отряди като техния да убият достатъчно елфи, за да обезкуражат и разколебаят врага. Мрачните по природа бяха неорганизирани и лишени от каквато и да било лоялност и защитниците на Залите нямаха друг изход, освен да пречупят желанието и вярата им в този поход.
Гуенивар отново присви уши назад и безшумно потъна в тъмнината пред тях. Четиримата приятели, внезапно уморени и отегчени от всичко това, едва бяха успели да заемат бойна позиция, когато с истинско облекчение видяха, че този път не идват нито елфи, нито минотаври, нито дори коболди. Голяма група джуджета се показаха иззад ъгъла и като ги поздравиха радостно, бързо се приближиха. Явно бе, че откакто се бяха разделили в Галерията на Тънълт, те също бяха преживели тежки битки — мнозина бяха ранени, а от всички брадви капеше вражеска кръв.
— Как се справяме? — попита Бруенор и пристъпи напред.