Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Мистър Сноу вече знаеше някои от тези неща, защото Небесните гласове говореха чрез него. Те, Господарите на Всичкото, живееха в свят, чиито хоризонти се простираха до началото и края на времето, на планина толкова висока, че можеха да виждат всичко, което е било и което ще бъде. Небесните гласове бяха казали на Мистър Сноу, че въпреки желанията на старейшините на племето техният път ще срещне пътя на Носителя на смъртта. Клиъруотър никога не се бе съмнявала в неговата мъдрост и беше направила точно онова, което й беше казано да направи. Въпреки това се чувстваше виновна, че трябва да крие мислите и действията си от Кадилак. Защото не си ли бяха дали дума да разменят кръвна целувка? Не бяха ли като едно? Не беше ли той — ако не най-силният — най-храбрият, най-доблестният, най-юначният от воините на М’Кол? И ако все още не беше толкова умен, колкото Мистър Сноу, езикът му не беше ли остър като желязо и главата му като ярка звезда? Сърцето й не се ли сгряваше при мисълта за него? Тя не се ли беше врекла през целия си живот да го пази?
Да… Всичко това беше вярно и все пак Клиъруотър се чувстваше объркана, виновна. Откакто беше погледнала облачния воин в осветения от огъня кръг през нощта, когато той беше захапал стрелата, сърцето й беше разделено на две. Тя се чувстваше виновна, защото в ума си таеше мисли, които законите на кръвната целувка забраняваха; картини как лежи в тъмната нощ с Носителя на смъртта. Картини, от които тялото й изгаряше в огън. Очите на Кадилак бяха тъмни; неговите бяха сини; сякаш гледаше в собствените си очи, отразени в спокойната повърхност на притъмнен планински вир. Раменете на Кадилак бяха широки и квадратни, но бяха ли по-широки и по-квадратни от неговите? И не беше ли той по-висок? Косата на Кадилак беше права и черна като гарваново крило. Неговата беше на вълни като житна нива при вятър и блестеше като трева, огряна от лъчите на изгряващото слънце, а гласът му, ах… гласът му беше силен и равен като дълбока течаща вода. Той караше сърцето й да трепти като при рева на планински лъв и запалваше в корема й огън, от който костите на бедрата й се разтопяваха като сняг.
Никой не я беше видял, когато се беше промъкнала дебнешком в селището под прикритието на звездното наметало на Мо-Таун. Клекнала до колибата на Мистър Сноу, тя беше чула всичко, което бяха говорили; беше го чула да говори за тъмните градове под земята. Картините, които беше описал, я бяха изпълнили с ужас, но тя можеше да седи часове и да слуша гласа му.
Някои от нейните сестри от племето, които не подозираха нищо, й бяха казали, че той има език на пепелянка, усмивка на койот и сърце от камък. Други й бяха казали, че са изпратили Найт-Фивър да провери мъжествеността му и че той я е отхвърлил. „Той се бие добре с тояга — казваха подигравателно те, — но между краката му няма остро желязо: само счупена вейка.“ Клиъруотър се беше присъединила към техния присмех, но беше решила да не им вярва. Тя не се интересуваше, че сините му очи са забулени и душата му е скрита. Тя го беше гледала и беше почувствала сила в него; беше усетила сърцето си да бие по-бързо. И това беше достатъчно. Облачният воин беше, съвсем ясно, най-красивото същество, което бе виждала.
По племенните закони на Плейнфолк Клиъруотър знаеше, че заслужава смърт от ръката на Кадилак за изпитване на такива желания; знаеше също, че ако зависеше от нея, би посрещнала с желание смъртта в ръцете на облачния воин. Вината, породена от такива чувства, и мъката, причинена от тяхното прикриване, нарастваха с всеки ден. Изглежда, никой не забелязваше, но тя беше сигурна, че Мистър Сноу знае за всичко това по същия начин, по който знаеше, че е предопределено тя и облачният воин да се срещнат.
Клиъруотър се зае да рисува гърдите на Кадилак и когато погледна в очите му, видя, че са втренчени в свят отвъд този, ограничен от червенеещото небе. Прокара две извиващи се линии през средата на гърдите му и започна да изпълва мястото между тях с боя.
И се чудеше дали той знае, че тя беше тази, която, скрита от тъмнината, в която се беше оттеглила мълчаливо, беше призовала силата в себе си да спаси облачния воин от чука на Мотор-Хед.