Сборник "Войните на Амтрак"
- Автор: Тили Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Войните на Амтрак"». Краткое содержание книги:
Съдържание:
1. Облачен воин (Перевод: Георги Стоянов)
2. Първото семейство (Перевод: Георги Стоянов)
3. Майсторите на желязо (Перевод: Георги Стоянов)
4. Кървавата река (Перевод: Георги Стоянов)
Хитростта му сполучи. Той видя по-нагоре по склона викащите мюти да прескачат потока и да се втурват между дърветата от другата страна. Една, две, три мечки, размахващи ножове-тояги, четвърта с арбалет, три вълчици. Седем мюти… По дяволите! Още колко имаше? Друга мечка с нож в ръка прескочи потока и затича подир другарите си. Осем… Стив знаеше, че не може да остане скрит дълго. След като водещите мюти не го откриеха скоро, нямаше да им отнеме много време да разберат какво се е случило. И тогава щяха да го пронижат в потока с ножовете-тояги — както правеха с пъстървите. Тъкмо понечи да излезе от скривалището си, когато още двама мюти прескочиха потока с пронизителен вик почти над главата му и Стив зарови нос в дъното. Кристофър! Бавно се надигна и видя две вълчици да пресичат потока малко над него. Дванадесет. „Мърдай, Брикман!“
Стив скочи и се хвърли надолу по коритото в потока, безразсъдно прескачайки през праговете. На няколко пъти се подхлъзна по покритите с мъх камъни и падна тромаво, удряше се в дънерите по коритото, отскачаше от балваните, просваше се с главата напред във водата. Учудващо, но не чувстваше никаква болка. Просто ставаше и продължаваше напред, препъваше се и лъкатушеше надолу по потока като пиян моряк в Сан Диего събота вечер в забулените в митове години от Старото време.
Накрая спря, свали мократа си тениска и бойните обувки, смъкна камуфлажните си панталони и долните гащета и ги изстиска за втори път през този ден. Сега вече усети, че го боли всичко. Облече се и прибра картата и другите неща, които му беше дала Клиъруотър, в джобовете си. Страхотно… Слънцето беше зад далечните планини и въздухът изведнъж беше станал хладен. Стив се поздрави с една усмивка за начина, по който беше избягал от мютския патрул. Окей. Време бе да тръгва. И в този момент се сети, че беше оставил тоягата си някъде край колибата на Клиъруотър — заедно с превръзката за носене през рамо.
„Виж, това — помисли си Стив — е много лошо…“
Преди да стигне до селището се отби от пътеката, уви пакета с храна и пречиствателя на вода в широки листа, зарови ги в една дупка между корените на едно дърво и изряза малък белег на дънера с ножа си. Беше решил да скрие картата между двуслойните рогозки, с които беше постлан подът под постелките на леглото. Доволен, че е замаскирал дупката така, че да не си личи, Стив забрави за пробождащата болка в коленете и се затича с всички сили към селото.
Пред колибата, скрита зад паравана от жълти листа, Клиъруотър се трудеше с любов да възстанови шарката, която Кадилак беше приел като свой отличителен знак. Когато свършеше, щеше да е негов ред да изрисува тялото й. Макар че умът на Клиъруотър не беше равен на този на летописците, и тя, и Кадилак бяха получили като дар от Мо-Таун фотографска памет, която включваше способност да възстановят запаметената шарка върху тялото на другия. Гърбът на Кадилак беше като чисто платно, върху което Клиъруотър можеше да „види“ точния контур на всеки цвят. Единственото, което трябваше да направи, бе да го нанесе.
Докато работеше, Клиъруотър си мислеше за облачния воин, който беше изпратен при тях от Талисмана и когото Небесните гласове чрез Мотор-Хед бяха нарекли Носител на смъртта. Тя беше видяла тялото му, когато той беше изнесен разкъсан и окървавен от нивите. Той не я беше видял, защото умът му спеше, и тя беше отпратена, преди да се беше събудил. Старейшините на племето й бяха казали, че трябва да живее отделно от останалите М’Коли, докато облачният воин е техен пленник. Той не трябваше да открие, че тя е родена с гладка и с един цвят кожа като неговата. Тяло на подземен човек.
Също като Кадилак, и тя като малка беше страдала затова, че е различна. Двамата, в своето съвършенство, бяха смятани за грозни патета и това общо нещастие ги беше сближило. Макар че беше избран да изпълни задачата за усвояване на огромното знание на Мистър Сноу, младият Кадилак винаги я беше защитавал, когато другите деца я дразнеха. Тя на свой ред се нахвърляше върху неговите мъчители и ги удряше с мъничките си юмруци. Когато стана на седем години и достатъчно голяма, за да разбере, че има други светове над синия покрив на небето и под тревата в краката й, Мистър Сноу й обясни, че тялото й е оформено така, защото тя също е избрана да служи на Талисмана, Тройнонадарения. Тя прие това обяснение и черпеше утеха от него, но не го повярва истински допреди неотдавнашното разкритие на силите й като повелител и новооткритата способност на Кадилак да вади картини от виждащи камъни. Казаното от Мистър Сноу беше истина: пътят на бъдещето вече беше начертан. Повечето мюти можеха да виждат от този път само една крачка, но Кадилак имаше дарбата на гадател. Когато неговото умение нараснеше и умът му станеше готов, той щеше да може да проникне през облаците на времето и да види какво лежи напред.