Северно сияние
- Автор: Донъли Дженифър
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-619-171-001-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Северно сияние». Краткое содержание книги:
Ала когато от езерото е изваден трупът на Грейс, Мати открива, че писмата могат да разкрият мрачната истина за убийството й.
Действието на удивителния дебютен роман на Дженифър Донъли „Северно сияние“ се развива през 1906 г. на фона на убийство, вдъхновило „Американска трагедия“ на Тиодор Драйзър. В него с лекота се преплитат романтични чувства, история и загадка с убийство и резултатът е затрогващо, реалистично и съвършено оригинално четиво.
С Уийвър се спогледахме. По изражението на лицето му личеше, че и той не можеше да повярва на онова, което виждахме.
Къщата на Еми беше разтребена. Подът беше пометен, а леглото оправено. Децата бяха чисти… общо взето. На Мъртън все така му течеше носът, ушите на Били определено имаха нужда от внимание, а ръцете на Лушъс лепнеха, но лицата им бяха измити, а дрехите изпрани.
— Мати, моля те да благодариш на госпожа Хенеси за тортата от мое име.
— Да… Ще го направя — отговорих, като се смутих за глупавите си мисли.
С Уийвър бяхме помолили господин Спери да вземем Демон, за да посетим майката на Уийвър след обяда, а готвачката ни даде торта, която да й донесем.
Уийвър седна на леглото до майка си. Тя беше предложила на Еми да й помогне с чая, но Еми я отпрати.
— Как се чувстваш, мамо? — попита я.
— Ръката още ме боли, но иначе съм добре. Чух, че сте намерили свинята.
— Точно така. Момчетата на Лумис я откриха. Поправиха и кочината. Много се радвам, че не я загубихме.
Чайникът писна. Еми се наведе над печката, за да го вземе. Припомних си как я бях видяла да се навежда при друг случай и по друга причина. Имах усещането, че в скоро време на Франк Лумис няма да му се отвори възможност да й поправя печката, при положение че майката на Уийвър беше тук. Тя беше добродетелна и почтена жена. Ако някога зърнеше голия му задник, сигурно би го ощавила на мига.
Еми сервира чая и отряза парчета торта за всички. Децата се влюбиха във вкуса на шоколада. Дори Лушъс. Той беше прекалено малък да яде блата, но Еми му даде малко от разбитата сметана и от крема, а той се усмихна и запляска с ръчички. Поговорихме за кратко и майката на Уийвър ни разказа как Еми приготвяла плодови пайове по нейна рецепта и ги продавала на гарата, а пък тя самата гледала децата, докато Еми я нямало, но това било всичко, което вършела, защото Еми не допускала да си мръдне пръста. Еми се усмихна изчервена и заяви, че това не било вярно — та нали на предния ден брали заедно боб от градината на семейство Смит, която като по чудо траперите не успели да унищожат. Еми постоянно стрелкаше с поглед майката на Уийвър, докато говореше. Като че й бе нужно да се убеди, че още е там. Майката на Уийвър кимаше и й се усмихваше.
Беше хубаво да седим в спретнатата къща на Еми, да я наблюдаваме как се суети и да виждаме как децата й се усмихват, докато похапват от тортата на готвачката.
Беше приятно и спокойно и за разнообразие не се налагаше никой да я измъква изпод леглото.
Но после Уийвър реши да попита Еми защо не засади собствената си градина. Каза, че още не било късно да отгледа боб и други зеленчуци, а това накара всички в стаята да притихнат. По израза на лицето му разбрах, че изведнъж си беше спомнил за търга. На никого обаче не му се говореше за това. А на мен — по-малко, отколкото на всички други, защото знаех кой се канеше да купи фермата.
— Но, мамо, въпросът трябва да се обсъди — настоя Уийвър.
— Тихо, Уийвър — нареди му тя и стрелна Еми с поглед. — Знам, синко. Ще го направим.
Еми погледна към нас и прехапа устната си, а после дръпна един кичур от косата си.
— Къде е Томи? — попитах аз, нетърпелива да сменя темата.
— У вас. Помага на баща ти — обясни майката на Уийвър. — Имат уговорка. Том помага за орането и разчистването, а баща ти ще му плаща с мляко и масло.
— Обичам масло — отбеляза Мъртън и подсмръкна.
— Мъртън, миличък, какво се разбрахме за носната кърпа? — обърна се към него майката на Уийвър.
— О, да.
Измъкна парче басма от джоба, обърса си носа и после ми го поднесе да го видя. Лепнах на лицето си одобрителна усмивка.
Останахме още няколко минути и после трябваше да тръгваме обратно към „Гленмор“. Уийвър беше мълчалив по пътя. Аз бях тази, която заговори първа.
— Майка ти си я бива — заявих.
— Аз ли не знам?
— Не съм предполагала, че някой може да вкара Еми в пътя. Бог знае как е успяла. И на всичко отгоре с една счупена ръка.
Уийвър се усмихна, но усмивката му беше тъжна.
— Знаеш ли какво, Мати — заговори. — Понякога ми се иска наистина да съществуваше такова нещо като щастлив край.