Северно сияние
- Автор: Донъли Дженифър
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-619-171-001-0
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Северно сияние». Краткое содержание книги:
Ала когато от езерото е изваден трупът на Грейс, Мати открива, че писмата могат да разкрият мрачната истина за убийството й.
Действието на удивителния дебютен роман на Дженифър Донъли „Северно сияние“ се развива през 1906 г. на фона на убийство, вдъхновило „Американска трагедия“ на Тиодор Драйзър. В него с лекота се преплитат романтични чувства, история и загадка с убийство и резултатът е затрогващо, реалистично и съвършено оригинално четиво.
Сега, докато чакам влака, думите на Грейс отекват в паметта ми.
Сбогувах се с някои места днес. Има толкова кътчета, които са ми скъпи. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си… О, мили, не разбираш какво означава това за мен. Знам, че вече няма да ги видя…
Пристига влак, пътуващ в северна посока. Експрес. В него има съвсем малко хора. Слизат няколко туристи и работници, следвани от двама мъже в сака и вратовръзки.
— Това е той. Остин Клок. Той е помощник-шерифът — казва един човек до мен на спътника си — Не ти ли казах, че това не е обикновено удавяне?
Вадят бележници. Решавам, че са репортери.
— Кой е този с него?
— Местният следовател. Айзък Кофин.
— Кофин? Като „ковчег“? Шегуваш се, нали?
— Не, братко. Хайде. Да видим дали ще получим изявление преди онзи от вестник „Уотъртаун“.
Помощник-шерифът вдига ръце, когато те приближават към него.
— Господа, знам толкова, колкото и вие. В „Гленмор“ се е удавило момиче. Тялото й е открито. Това на спътника й не…
Скоро ще знаете повече, мисля си аз. Много повече. Скоро ще узнаете, че името на момичето е Грейс. И че през последните седмици от живота си е била бременна и уплашена и е умолявала мъжа, отговорен за това, да дойде и да я отведе. Но на него му е хрумнало нещо друго.
Затварям очи и виждам Честър Джилет. Разписва се в книгата за гости на „Гленмор“. Изяжда обяда си и отива на разходка с лодка. Виждам го да гребе чак до Саут Бей. Може с Грейс да са слезли и да са поседели малко на брега. Той оставя куфара си там. Продължават. Той изчаква, за да е сигурен, че няма никой наоколо, и удря Грейс. Преобръща лодката и плува до брега. Грейс не може да плува. Той знае, защото тя му е казала. Щеше да се удави, дори и да не беше в безсъзнание, но така е по-тихо. Не може да вика за помощ.
По-късно, когато откриват лодката, нещата изглеждат така, сякаш и Грейс Браун, и придружителят й са се удавили. Никой няма да разбере, че Грейс е била бременна или че бащата на детето й е Честър Джилет. За смъртта й ще е виновен Карл Греъм, а Честър ще може спокойно да се върне в Кортланд и да се забавлява.
Представям си Честър днес. Закусва някъде. Може би в Севънт Лейк. Може да е в „Неодак“ в Инлет или пък в „Ароухед“. Върти ракетата си за тенис. Усмихва се. Изобщо не е мъртъв. Не и той. Залагам последния си долар.
Представям си и Грейс Браун. Вдървена и студена в стаята в „Гленмор“ с мъничкия живот в нея, който няма бъдеще.
В този момент чувам свирка, остра и пронизителна. Отварям очи и виждам релсите и влака в южна посока, който се носи по тях. Чудовищната машина спира със скърцане и кълба пара. Не мога да помръдна. Кондукторът скача и помага на пътниците да слязат. Носачи разтоварват сандъци и багаж. Хора се тълпят наоколо ми. Големи платнени чанти се приземяват на перона до мен.
— Всички да се качват — виква кондукторът — Това е влакът „Ню Йорк Сентръл“ в десет и петнайсет за Утика, Хъркимър и всички точки на юг! Билетите, моля! Приготвихте ли си билетите?
Хората се качват във влака. Майки с деца. Работещи. Летовници на път за вкъщи. Двойки. А аз още не мога да помръдна.
Мисля за семейството си. За песните на Бет. За перченето на Лу. За нежния глас на Аби. Представям си татко, който седи пред огъня. И Еми, и майката на Уийвър, които берат боб. Представям си Ройъл да оре семейното поле, загледан в земята на баща ми с любов и копнеж, каквито не беше показал към мен. Представям си слепите очи на Барни, насочени към моите. Също и горката мъртва червеношийка на гроба на майка ми.
Кондукторът се хваща за стоманения парапет и се качва на металната стълба.
— Последно повикване! Последно повикване! Всички да се качват! — гръмко обявява той.
Локомотивът изпафква. Вдига се огромен облак пара. Колелата изскърцват върху релсите.
— Чакайте! — проплаквам и се препъвам напред.
Кондукторът ме вижда.