Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
В този момент на вратата отново се почука. Двамата със Сенч отпуснахме лицата си. Беше рефлекс.
— Влез — извикахме в един глас и Настойчивост отвори вратата и застана объркан на прага. Изглеждаше донякъде по-добре, въпреки че все още носеше зацапаната с кръв риза.
— Това е момчето от конюшните, за което ти говорих — казах на Сенч. А на Настойчивост: — Влизай. Знам, че ми разказа историята си, но лорд Сенч ще иска да я чуе цялата отново, с всяка подробност, която можеш да си спомниш.
— Както желаете, сър — отвърна той покорно и влезе в стаята. Погледна Фицбдителен и след това мен.
— Неловко ли ти е да говориш за него, докато е тук? — попитах го.
Момчето кимна, наведе глава и заби очи в пода.
— Какво съм направил? — попита Фицбдителен с глас, изпълнен с болка и обида. Прекоси стаята толкова бързо, че момчето се дръпна от него, а аз тръгнах напред. — Моля те! — извика задавено. — Просто ми кажи. Трябва да знам.
— Момче, седни. Трябва да поговоря с теб.
Зачудих се как ли се почувства Сенч, когато Настойчивост ме погледна, за да види дали да се подчини. В отговор кимнах към един стол. Той седна и вдигна очи към Сенч, много широко отворени. Фицбдителен се поколеба. Очите му бяха изпълнени с боязън. Сенч погледна момчето.
— Няма нужда да се боиш, стига да ми кажеш точната истина. Разбираш ли това?
Младокът кимна и измънка едно: „Да, сър.“
— Добре. — Сенч се обърна към сина си. — Това е твърде важно за мен, за да го забавям. Би ли отишъл да уредиш да ни донесат ядене? И да помолиш Шишко да дойде при нас, ако се е нахранил?
Лант погледна баща си в очите.
— Бих искал да остана и да чуя каквото има да каже.
— Знам, че би искал. Но присъствието ти в стаята ще зацапа разказа на момчето. Щом приключим разговора си с него, с Фиц и Шишко ще седнем с теб да видим дали можем да прочистим паяжините от ума ти. А, и имам още една задача за теб. Момче… — обърна се отново към конярчето. — Кажи ми за какви точно следи трябва да гледаме?
Очите на Настойчивост отново пробягаха към мен. Кимнах.
— Яздеха коне, сър. Големи, да носят тежки товари, имам предвид войниците, тия дето говореха на чужд език. Големи подкови, добре подковани. И имаше по-малки животни, много изящни, но също здрави. Белите коне, които теглеха шейните, бяха по-високи от тия, на които яздеха бледоликите хора. Еднакви, по два. Войниците тръгнаха напред, а после тръгнаха шейните, с ездачите на белите коне след тях, и след това само четирима войници в самия край. Но валеше сняг оная нощ и духаше вятър. Още преди да се скрият от поглед снегът пълнеше дирите им, а вятърът ги оглаждаше.
— Ти проследи ли ги? Видя ли накъде тръгнаха?
Момчето поклати глава и наведе поглед.
— Съжалявам, сър. Течеше ми кръв и бях замаян. И ми беше студено. Знаех, че Ревъл е мъртъв, и моят татко, и дядо. Отидох да намеря мама. — Покашля се. — Тя не ме позна. Каза ми да ида в къщата на имението и да потърся помощ там. Накрая, когато отвориха вратата, излъгах. Казах, че имам съобщение за писар Фицбдителен. Тъй че ме пуснаха вътре и ме отведоха при него, но той беше също толкова зле като мен. Булен почисти рамото ми и ме остави да спя до огъня. Опитах се да говоря с тях, да ги накарам да тръгнат след Пчеличка. Но те казаха, че не я познават и че съм побъркано просяче. Следващата сутрин, когато вече можех да вървя, видях, че кобилата ѝ се е върнала, тъй че я взех и се опитах да тръгна след нея. Но те ме нарекоха конекрадец! Ако Булен не им беше казал, че съм побъркан, не знам какво щеше да стане с мен!
Гласът на Сенч беше успокоителен.
— Тежко ти е било, разбирам. Знам, че си казал на Фиц, че си видял Пчеличка в шейната. Знаем, че са я взели. Но за лейди Шън? Видя ли я в онзи ден?
— Когато напускаха ли? Не, сър. Видях Пчеличка, защото тя гледаше право към мен. Мисля, че тя видя, че я гледам. Но не ме издаде… — След малко продължи: — Имаше други хора в шейната. Един блед мъж я караше, а една кръглолика жена седеше отзад и държеше Пчеличка в скута си все едно е бебе. И имаше един мъж, мисля, но с момчешко лице… — Думите му заглъхнаха. Двамата със Сенч мълчахме и изчаквахме.
— Всички те бяха облечени в бледи цветове. Дори Пчеличка беше увита в нещо бяло. Но видях ръба на нещо. Нещо червено. Като роклята, която дамата носеше по-рано.
Сенч вдиша хрипливо, звук на страх или надежда.
— Видя ли я по-рано? — настоя той.
Момчето кимна.
— Да. Ние с Пчеличка се криехме зад плета. Нападателите бяха изкарали всички хора от имението пред къщата. Пчеличка скри всички деца в стената, но когато отиде след тях, след като скрихме следите, те затвориха вратата. Тъй че дойде с мен. И се скрихме зад плета, и отидохме да видим какво става. Войниците викаха на всички, казваха им да сядат, въпреки че бяха с домашни дрехи и вятърът духаше, и снегът се сипеше отгоре им. Когато ги видяхме така, помислих, че писар Фицбдителен е мъртъв. Лежеше по очи в снега и навсякъде около него беше червено. И лейди Шън беше там с другите, с разкъсана червена рокля, с две от домашните слугини, Боязливка и Бързичка.