Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
— Добре си се справила с раните му. Благодаря ти.
— Няма за какво, сър. — Момичето вдигна очи към мен. — Липсва му майка му, сър. Толкова ужасно му липсва, че почти мога да го усетя.
Очите ѝ бяха много широко отворени. Леко се олюля.
Кимнах. Бях твърде голям страхливец, за да я питам за майка ѝ. Едва ли щеше да помни дали е имала майка.
— Грижи се добре за него. Утеши го колкото можеш.
— Добре, сър.
Заварих гълъбарника точно както вестоносецът ме беше предупредил, че ще го заваря. Плъхове или някакво друго хранещо се с мърша животно бяха оглозгали малките пернати телца. Единственият жив гълъб с писмо, вързано за крака, беше кацнал на един от по-високите первази. Хванах го, отворих писмото и видях, че е от Копривка до Фицбдителен: пожелаваше му щастлив Зимен празник и питаше за новини за Пчеличка. Изметох птичите телца. Намерих зърно за самотния гълъб, налях му вода и го оставих там.
Докато се прибера в къщата бях премръзнал до кости и със свито сърце. Всичко, което бях видял, ме убеди в точността на разказа на Настойчивост. Мъжете, които бяха похитили Пчеличка, бяха безскрупулни убийци. Отчаяно се надявах да е взета за заложница, която ще има висока цена и за която ще се грижат.
Заварих конярчето будно. Някой беше донесъл вода за миене и момчето се беше постарало да се спретне. Подносът с храната стоеше на писалището ми непипнат.
— Не си ли гладен? — попитах.
— Прегладнял съм — призна той. — Но реших, че не е редно да ям без ваше разрешение.
— Момче, ако ще ми служиш, първото, което изисквам от теб, е да се държиш практично. Момичето от кухнята не ти ли каза, че яденето е за тебе? Не видя ли двете чаши и двете чинии? Гладен си и храната е тук, и нямаш представа кога ще се върна. Трябваше да ядеш.
— Не изглеждаше учтиво, сър. В семейството ми винаги се хранехме заедно. — Затвори внезапно уста и стисна устни. За миг изпитах надежда, че Шишко ще може да прочисти ума на майка му. След това се зачудих дали жената заслужава да се изправи пред всичко, което е изгубила. Отворих устата си два пъти, преди да заговоря.
— Разбирам те. Хайде тогава да седнем и да се нахраним. Трябва да сме готови за днес. Ще ми трябва помощта ти да върнем каквото е останало от конете в добро състояние. Лорд Сенч и Шишко ще пристигнат по-късно, за да ни помогнат да преценим какво се е случило тук.
— Съветникът на самия крал?
Бях изненадан, че момчето знае за Сенч.
— Да. И Шишко ще е с него. Той също е нещо като съветник. Не се подвеждай от външността и поведението му. Умът му може да не работи точно като нашите, но ми е стар приятел и ми е помагал неведнъж.
— Разбира се, сър. Към всеки човек в къщата ви трябва да се отнасяме с уважение.
— Чудесно. Хайде да спрем да говорим за малко и да хапнем.
Момчето се представи отлично в това. Измъченият поглед малко отстъпи от очите му, но бузите му все още бяха зачервени от треската от раната. Оставих го да яде и се върнах с щедра доза настъргана върбова кора, която добавих в чая му. След като се нахрани, му казах да отиде до пералните и да се напари. Помислих да пратя някого до къщата на майка му, за да му вземе чисти дрехи, но реших, че това само ще причини повече страдание за всички.
На вратата се почука. Беше Фицбдителен. Изглеждаше малко по-добре.
— Спа ли? — попитах го.
— Кошмари — отвърна той рязко.
Не зададох въпроси.
— Как е рамото ти?
— Като че ли по-добре. — Заби поглед в пода, след това вдигна очи към мен. Думите му заизлизаха бавно. — Не мога да наместя дните си. Не само вечерта на Зимния празник. Целият ден в Крайречни дъбове ми е разпокъсан. И не само този ден, но много преди него. Вижте това. Помня, че го купих. Но не си спомням защо. — Вдигна гривна с нежни сребърни брънки. — Никога не бих избрал нещо такова за себе си. И се чувствам засрамен, а не знам защо. Направил съм нещо ужасно, нали?
„Да. Не си защитил дъщеря ми. Трябваше да умреш, но да не им позволиш да я вземат.“
— Не знам, Лант. Но когато лорд Сенч дойде с Шишко, може би ще можем…
— Сър?
Беше Булен, нахлу в стаята безцеремонно. За миг ми причерня и ми се дощя да укоря Ревъл, че не го е обучил по-добре. Но Ревъл вече го нямаше.
— Какво има?
— Отряд войници, сър, идват по алеята! Двайсет или повече!
Скочих моментално на крака. Очите ми пробягаха за меча на лавицата над камината. Нямаше го. Плячкосан. Не беше време да се ядосвам за това. Бръкнах под писалището си и издърпах гадния къс меч, който преди много време бях скрил от долната му страна. Погледнах Лант и наредих:
— Въоръжи се и ела с мен. Веднага.
Излязох през вратата, без да поглеждам назад, за да видя дали той или Булен ме следват. Имах цел и в този момент бях напълно уверен, че мога да избия двайсет души само с гнева си.