Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
— Защо говориш така?
— Защото е вярно?
— Как тогава съм тук сега?
— Може би не си.
— Айра. — Тя поклаща глава. Произнася думите, сякаш говори на учениците си. — Виждаш ли ме? Чуваш ли ме? — Навежда се напред и полага ръка върху моята. — Усещаш ли това?
Дланта й е топла и мека — познавам ръцете й по-добре от своите.
— Да. Но тогава не го усещах.
Тя се усмихва доволно, сякаш е доказала правотата си.
— Защото не се хранеше!
Всеки дълъг брак разкрива истината, а истината е следната — съпругите ни понякога ни познават по-добре, отколкото ние се познаваме.
Рут не беше изключение. Познаваше ме. Знаеше колко ще ми липсва, каква нужда изпитвам да разговарям с нея. Знаеше, че аз — не тя — ще остана сам. Това е единственото обяснение и нито веднъж не съм го подлагал на съмнение. Единствената й грешка бе, че открих какво е направила едва когато лицето ми се изпи, а ръцете ми заприличаха на вейки. Не помня деня, в който направих разкритието. Събитията се сливаха, дните се нижеха, лишени от смисъл. Помня само как през нощта се взрях в кутията с писма върху скрина на Рут. Виждах я всяка нощ след смъртта на Рут, но писмата бяха нейни, не мои, а и помътеният ми мозък нашепваше, че прочета ли ги, ще се почувствам по-зле. Щяха да ми припомнят колко ми липсва и колко много съм изгубил. Тази мисъл бе непоносима, нямах сили да се изправя срещу това. Онази нощ обаче, навярно защото вече бях съвсем вцепенен, се надигнах с мъка от леглото и взех кутията. Исках да си спомня още веднъж въпреки болката.
Кутията ми се стори странно лека и щом отворих капака, долових аромата на балсама за ръце, който Рут винаги използваше. Съвсем бледо ухание, но го усещах. Изведнъж ръцете ми затрепериха. Пресегнах се като хипнотизиран и извадих първото писмо.
Пликът изглеждаше отънял и пожълтял. Името й бе изписано с уверен почерк, който отдавна бях изгубил, и това за кой ли път ми припомни колко съм остарял. Ала не спрях. Извадих крехкия лист от плика и го разгърнах срещу светлината.
Отначало думите ми прозвучаха чужди, като думи на непознат. Опитах отново, присвил съсредоточено очи. Усетих как образът на Рут постепенно придобива плътност. „Тя е тук — помислих си, — предвидила го е.“ Продължих да чета с разтуптяно сърце. Спалнята избледня и на нейно място се появи езерото, обгърнато от свежия планински въздух на късното лято. Опустелият колеж се издигна в далечината и Рут зачете писмото със сведени очи, пробягващи по редовете.
„Доведох те тук, на мястото, където за пръв път прозрях смисъла на изкуството, и макар да не е същото като тогава, то ще остане завинаги наше. Тук си спомням защо се влюбих в теб, тук започнахме новия си живот заедно.“
Прибрах писмото в плика и го оставих настрани. Прочетох второто, после следващото. Думите преливаха с лекота от година на година и съживяваха спомени за лета, които в отчаянието си бях забравил. Поспрях на откъс от писмото, написано на шестнайсетата ни годишнина.
„Мечтая да притежавам таланта да нарисувам чувствата си към теб, защото думите ми се струват безсилни. Ще нарисувам страстта ти в червено, добротата ти — в светлосиньо като небето и в тъмнозелено като гората, а непомръкващата ти ведрост — в яркожълто. Ала се питам достатъчна ли е палитрата на художника да обрисува какво значиш за мен?“
По-късно намерих послание, написано през тежките години, след като научихме, че Даниъл е заминал.
„Виждам как скърбиш и не знам какво да направя. Де да можех само да отмия някак тази тъга! Повече от всичко искам да не бях така безпомощен и да не те разочаровам. Като твой съпруг винаги ще те изслушвам, ще те прегръщам и ще изтривам с целувки сълзите ти, ако пожелаеш.“
Продължих напред през този живот в кутия — писмо след писмо. Пред прозореца се появи луната и изчезна, а аз четях ли, четях. Всяко писмо потвърждаваше любовта ми към Рут, облагородена като старо злато от дългите ни години заедно. Разбрах колко ме е обичала и тя, защото ми бе оставила подарък на дъното на кутията.
Признавам, че не го очаквах. Рут продължаваше да ме изненадва, дори от отвъдното. Взирах се в писмото й и гадаех кога го е написала и защо не ми е казала.
През годините, откакто го открих, съм го препрочитал толкова пъти, че го научих наизуст. Вече знам, че го е пазила в тайна, защото не се е съмнявала, че ще го намеря тогава, когато ми е най-необходимо. Предположила е, че все някога ще прочета писмата си до нея, че ще настъпи часът, когато няма да устоя на притегателната им сила. И в крайна сметка стана точно така, както е предвиждала.