Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
— Ние също сме работници и хора от народа и също сме за революцията. Познаваме собствениците на това място от години. Стопанинът Енрике е французин. Той е приятел на народа и го е доказвал много пъти. Отдръпнете се, нямате работа тук!
От тълпата се чуха възражения, но вече не така войнствени. Четиримата ми спасители започнаха да обясняват защо са застанали на наша страна. Спорът продължи двайсет минути. През това време ние с Рита стояхме на покрива с готовите запалки в ръце. Накрая четиримата успяха да убедят тълпата да не ни закача и тя започна да се изнизва обратно укротена. Ох! А аз вече се бях приготвил да се простя с живота. Впрочем някои от нападателите също нямаше да си тръгнат поживо-поздраво.
Четиримата ни спасители бяха работници от службата по водоснабдяването в Каракас. А в съседната на „Кети-бар“ сграда се помещаваше едно от депата на тази служба. Оттук влизаха и излизаха камионите цистерни, които носеха вода до районите, където водоснабдяването е било прекъснато по една или друга причина. Работниците, естествено, подкрепяха левицата. Често ги черпехме. Ако помолеха за бутилка кока-кола, давахме им я безплатно. Бяхме добри съседи и те знаеха, че се отнасяме към тях с толкова уважение, колкото и към богатите ни и влиятелни клиенти. Нещо повече — понякога някои от тях попадаха в затвора заради антиправителствени изказвания и ние с Рита използвахме всичките си връзки, за да им помогнем да излязат на свобода и да се върнат на работа. Измежду депутатите, сенаторите и висшите военни се намираха много свестни хора, които с удоволствие вършеха добрини. Рядко се е случвало да отхвърлят ходатайствата ни.
И ето, че сега работниците от водоснабдяването проявиха изключителна смелост (защото обстановката беше доста напечена), за да си върнат дълга. Няма да повярвате, но същото чудо се случи и с останалите ни две заведения. „Ниночка“ се отърва без нито едно счупено стъкло. А „Нормандия“, която се намираше на най-горещото място в града — срещу сградата на Seguridad nacional, се събуди след престрелките, грабежите и палежите все едно, че нищо не е имало. Никакви разрушения, никакви кражби. Коя тайнствена сила ни опази? Не знам, така и не разбрах.
По времето на Перес Хименес желязната дисциплина, работата и обществената сигурност бяха поставени на първо място. От десет години насам никой не смееше да обсъжда политическите или синдикалните проблеми. Хората само се подчиняваха. Печатът беше с намордник. При моряка Ларазабал всичко се обърна с главата надолу — народът танцуваше, пееше, с удоволствие отказваше да се подчинява на силите на реда. Интелектуалци, политици или просто демагози изпонаписаха и изговориха всичко, което им дойде наум, опиянени от възможността да изказват свободно мнението си. Симпатично време беше. Морякът отгоре на всичко беше поет, артист по душа, чувствителен към беднотията и тежкото положение на хилядите хора, които след падането на диктатора се стекоха към Каракас от всички краища на Венецуела. Той измисли „план за подпомагане“ и раздаде на мизерстващите милиони, извадени от хазната. Обеща скорошни избори. Подготви ги толкова почтено, че ги спечели съперникът му Бетанкур. В началото Бетанкур изживя доста тежки моменти — всеки ден изскачаше по някой заговор за свалянето му, всеки ден се налагаше да води борба с реакцията.
По това време купих най-голямото кафене в Каракас — „Гран-кафе“, което разполагаше с четиристотин места. Това именно беше кафенето, където ми бе дал среща Жюло Юнар — крадецът на бижута, който разбиваше витрините с чук. Това се беше случило през 1931 г. в коридорите на затвора в Париж: „Кураж, Папи! Ще се срещнем в «Гран-кафе» в Каракас!“ Ето че аз дойдох на срещата. Вярно, с двайсет и осем години закъснение, но все пак дойдох. Само че Юнар го нямаше.
И така, поне на пръв поглед при мен всичко вървеше като по мед и масло. Политическата обстановка в страната обаче беше доста напрегната. Един отвратителен и подъл атентат срещу Бетанкур разклати младата и все още слаба демокрация. Направлявана от разстояние кола, пълна с пластични експлозиви, беше изпратена да пресече пътя на президентския кортеж. Военният министър беше убит, шофьорът — тежко ранен, генерал Лопес Енрикес и съпругата му — зверски обгорели. На президента ръцете му бяха почти овъглени до лактите. Двайсет и четири часа по-късно, с превързани ръце, той се изправи да говори пред нацията. Беше толкова невероятно, че много хора го помислиха за двойник на истинския Бетанкур.
Не е необходимо да ви обяснявам, че в подобна обстановка благословената земя започна лека-полека да се заразява с вируса на политическите страсти. Всеки беше повече или по-малко заразен от политиката, ченгетата плъзнаха навсякъде, хората започнаха да се променят. Някои функционери злоупотребяваха с политическата си принадлежност. Роди се кошмарният израз „В тая страна ние командваме“.