Родени да убиват [bg]

Глава осемнайсета

Бях на четиринайсет години, когато с татко за пръв път пътувах със самолет. Баща ми уреди хубава и евтина екскурзия с помощта на познат от „Америкън Еърлайнс“ — наш съсед. Татко помогна на сина му, когато последният се бе замесил в една история с откраднати радиоапарати. Излетяхме от Ню Йорк, кацнахме в Денвър, сетне в Билингс, Монтана, където си взехме кола под наем и спахме в един мотел, а на следващата сутрин потеглихме на изток.

Слънцето ласкаво галеше околните хълмове в зелено и бежово, тук-таме блестяха пурпурни и сребристи ивици — там, където лъчите потапяха върхове във водите на Литъл Бигхорн. Прекосихме реката при агенция Кроу и сетне мълчаливо пътувахме до бойното поле на Литъл Бигхорн[23]. Бе денят на загиналите в Гражданската и други войни и на гробището бе издигната платформа. Отпред на градински столове бе насядала малка група хора, зад нея имаше и правостоящи с наведени глави, всички мълчаливо заслушани в думите на проповедта. На висок пилон плющеше националният флаг, но ние лично не останахме да слушаме. Тръгнахме към планината, а ехото носеше към нас отделни слова и фрази като „загинали младежи“, „полето на честта“, „смъртта на героите“. Те глъхнеха, звучаха отново и отново пред нас и зад нас, в тревата и дърветата, сякаш някой ни говореше и от далечното минало, и в настоящето.

Тук някъде петте кавалерийски отряда на Къстър — предимно съвсем млади хора — са били унищожени от обединените сили на шайените и друго индианско племе на име лакота. Битката продължила не повече от час, а войниците вероятно дори и не успели да видят неприятеля. Индианците стреляли по кавалеристите, скрити във високата трева, без да бързат, прицелвали се на воля и сваляли ездачите от конете един по един…

Огледах се и си казах, че Литъл Бигхорн е може би неудачно място за среща със смъртта. Наоколо са разположени ниски хълмове, зелени и жълто-кафяви, до синьо и пурпурно в далечината. От по-високото се открива гледка надалеч в равнината. Умиращите сигурно са знаели, че помощ няма да дойде, че изживяват последните си минути на тази земя. И смъртта идвала бавно — ужасна, неумолима, а младежите били сами, далеч от дома. Впоследствие телата им били обезобразени и останали разхвърляни по полесражението цели три дни преди да ги погребат в масов гроб на върха на малка планинска верига в Монтана и да сложат върху му гранитен паметник с техните имена.