Родени да убиват [bg]

Ами да! Сигурно ги бе намерил. А те бяха разпалили тлеещия в него пламък.

Ейми пристъпи и хвана и двете ми ръце в нейните.

— Беше преди седем-осем години — рече. — Тогава не ми се видя важно…

Кимнах.

— А ти ще продължиш да търсиш тези хора, а?

— Трябва, особено пък сега.

— Може ли да ти кажа нещо — нещо, което няма да искаш много да чуеш?

Лицето й бе почти бяло, посърнало, тъжно. Кимнах.

— Във всичко, което си направил, във всичко, което ми разказа… прозира едно нещо, Чарли: целенасочен стремеж да помагаш както на живите, така и на мъртвите. Но ние сме длъжни на живите, Чарли, на самите нас и на онези около нас. На тях трябва да помагаме. Мъртвите в отвъдното не се нуждаят от помощта ни.

Помълчах, помълчах, сетне казах:

— Не съм убеден, че ти вярвам, Ейми.

Сега за пръв път забелязах съмнение и колебание в лицето й.

— Не можеш да съществуваш и в двата свята — рече тя, но гласът й потрепваше в несигурност. — Трябва да си избереш. Още ли усещаш, че смъртта на Сюзън и Дженифър те дърпа назад? Че те те викат?

— Понякога, но не само те. И не ме викат, а…

Тогава тя, изглежда, видя нещо в лицето ми, усети друго в тона ми и за миг се сля с мен, превърна се във второто ми аз, за да види онова, което виждах аз, да чуе онова, което чувах аз, да усети онова, което усещах аз. Затворих очи и почувствах сенките около ми, гласовете, които нашепват думи в ушите ми, малките ръце, които докосват моите.

Ние всички те чакаме…

Момченце с изходна рана от куршум вместо око, жена в лятна рокля, която искри в мрака, фигури, които трептят в периферното ми зрение — те до един, всеки от тях, повтарят все едно и също: че не е вярно, не е! Че някой трябва да се застъпи за онези, които вече не могат да го направят, да действа от тяхно име. Че на загубените и падналите също се полага някаква мяра справедливост. И за миг, докато държеше ръцете ми, Ейми Грийвс получи някаква представа за всичко това; успя да приеме и някакво, може би непълно, възприятие за онова, което се таи в дълбините на кухия ни свят.

— О! Боже мой! — само възкликна тя и усетих, че пуска ръцете ми.

Сетне се затича назад и се прибра в къщата. Когато отворих очи, бях сам под лятното слънце. Вятърът подухваше и носеше мирис на гнила борова кора. Синя сойка излетя нейде от клоните. Потегли на север.

И аз след нея.