Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Демонична душа». Краткое содержание книги:
И когато Земният пазител се понесе напред, останалите дракони го последваха. Те бяха отдали част от себе си, за да създадат най-могъщото оръжие в Азерот, което да използват срещу най-могъщите врагове на света, а ако това се окажеше недостатъчно, имаха своите нокти, зъби и пламъци, с които да покосяват демоните.
А ако и това не стигаше… значи нищо не би могло да ги спаси.
Тиранде чу виковете и роговете. В сърцето си веднага осъзна какво означават. Битката отново се беше обърнала. Демоните бяха ударили, при това, очевидно, силно.
Новата глава на ордена набързо изпелтечи извинение към нещастника, когото се опитваше да лекува, и скочи на нощния си саблезъб. Шандрис, вече покачена на седлото, й направи място и двете заедно потеглиха към останалите сестри.
Повечето вече я чакаха. Това включваше не само онези, които бяха в отряда на Тиранде първоначално, но и много от другите възрастни жрици. Всички коленичиха и сведоха глави, когато тя приближи.
— Моля ви! Престанете! — помоли ги Тиранде, чувствайки се много некомфортно. — Не е нужно!
— Чакаме заповедите ви — каза учтиво Маринда.
Младата жрица се страхуваше от този миг. Едно беше да организира помощта за бегълците и ранените войници, а съвсем друго — да запрати цялото сестринство в сърцето на битката.
— Трябва… — Тя спря и мълчаливо се помоли на Майката Луна за съвет, след което продължи: — Трябва да се разделим поравно и да подпомагаме онези части по фронтовата линия, които са най-слаби… но не всички! Искам… искам една трета от нас да останат отзад и да правят всичко възможно за ранените.
Някои от сестрите изглеждаха смутени, очевидно всички искаха да се бият на фронта. Тиранде разбираше това, но също така разбираше, че само защото битката е отчаяна, не означава да отхвърлят другите си задължения.
— Имаме нужда от лечители сред войниците. Всеки, който е способен отново да се върне в борбата, ще помогне на каузата ни. Помислете и за това: трябва винаги да има Сестринство на Елун. Ако всички се включим в битката, а може би и умрем, кой ще остане, за да проповядва думите и любовта й сред народа ни?
Тиранде се опитваше да не мисли за възможността да не остане никакъв народ, когото да обучават в пътя на Елун, ако демоните спечелеха днес.
— Слушаме и се подчиняваме — отвърна една от възрастните жрици. Останалите кимнаха.
— Маринда, оставям онези, които ще се грижат за ранените, в твои ръце.
— Да, господарке.
Тиранде помисли още малко.
— И ако аз загина, бих желала ти да поемеш поста.
Другата жрица се втрещи.
— Тиранде…
— Линията не бива да бъде нарушавана. Аз разбирам това. Надявам се, че и ти го разбираш.
— Аз… — Маринда се намръщи. — Да, разбирам.
Очите й за миг измериха някои от другите сестри. Също както Тиранде, тя вече обмисляше коя е най-подходяща за водач, ако загинеше.
Новата върховна жрица въздъхна. Може би нейните решения бяха прибързани, но не можеше да се тревожи за това сега. Сестринството беше нужно. Елун също.
— Само това имам за казване… и още нещо — нека нежната светлина на Майката Луна да озарява пътя ви.
След като изрече древното сбогуване, Тиранде изчака сестрите да се оттеглят. Онези, които щяха да я последват, се покачиха на седлата.
Една от тях се загледа към върховната жрица.
— Господарке… ами тя?
— Коя? — Тя примигна. Дотолкова беше свикнала с присъствието на Шандрис зад гърба й, че напълно бе забравила, че младото момиче би могло да дойде с нея.
Вероятно подозирайки какво следваше, Шандрис затегна хватката си.
— Идвам с теб!
— Това не е възможно.
— Добра съм с лъка! Баща ми ме обучи добре! Вероятно съм не по-лоша от всяка от онези!
Въпреки надвисналата беда, нейното предизвикателство накара много от сестрите да се усмихнат.
— Толкова добра? — подигра я нежно едната.
Тиранде хвана ръката на момичето.
— Не. Ти оставаш тук.
— Но…
— Слез от седлото, Шандрис.
Сирачето се подчини насълзено. После се загледа в Тиранде с огромните си сребристи очи и върховната жрица се почувства виновна.
— Ще се върна скоро, мила. Знаеш къде да ме чакаш.
— Д… да… господарке.
— Елате — нареди Тиранде на другите. Ако Елун й имаше доверие за тази роля, тя беше готова да я приеме и да направи най-доброто, на което е способна. Това означаваше да опази колкото се може повече сестри живи, ако Майката Луна й го позволеше.