Заливът на тайните
- Автор: Робертс Нора
- Серия: quinn brothers #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заливът на тайните». Краткое содержание книги:
Завръща се в малката бяла къща със сини трегери и капаци, с лодка на кея, люлка на верандата и куче в двора.
И едно момиче — Дру Бенкс, на което не може да устои.
Но…
…миналото на Сет изплува от тъмнината и го превръща в обект на изнудване. Тайната, която е крил с години, е на път да изплува на бял свят, да експлодира и да разруши живота му и новата му любов!
— Аз съм Куин, Сет Куин.
— О, да, художникът. Чувал съм за вас. Моята годеница Анджела Дауни.
— Поздравления. — Дру знаеше, че повече от дузина очи са приковани в нея. Дори чувстваше физически как погледите им пробождат кожата й. Но запази изражението си учтиво, макар и безизразно. — Желая ви всичко най-хубаво — рече тя, като се обърна специално към Анджела.
— Благодаря. — Анджела не пускаше ръката на Джона, която държеше здраво със своята. — Видях две ваши картини на изложбата за съвременно изкуство в „Смитсониън“ миналата година. Едната беше нещо много лично — стара бяла къща, клонести дървета, хора, които седяха около огромна маса за пикник, и кучета в двора. Беше прекрасна и толкова искрена.
— Благодаря. — Картината се казваше „Моят дом“, спомни си Сет. Онзи, който пазеше в паметта си. Беше една от многото картини, нарисувани по памет.
— А как върви твоят малък бизнес, Дру? — попита Джона. — И животът на бавни обороти?
— И двете вървят отлично. Наслаждавам се да работя и живея сред хора, които не се преструват всяка сутрин, че съм единствената за тях и преди да са изтрили целувката за довиждане, се хвърлят в постелята на друга.
— Така ли? — Джона пусна това директно обвинение покрай ушите си, но усмивката му охладня. — Останах с впечатление от думите на родителите ти, че скоро ще се върнеш.
— Грешиш. Те също. Сет, бих искала да подишам малко свеж въздух. Тук е прекалено задушно!
— Добре. О, Джона, искам да ти благодаря за това, че си такъв съвършен задник. — Сет се усмихна на Анджела. — Надявам се да сте щастливи заедно.
— Това не беше нито тактично, нито дипломатично — смъмри го Дру, докато се отдалечаваха.
— Мисля, че съм се научил да наричам задниците с истинските им имена от Кам. А това, че се удържах да не го изритам по топките, когато нарече магазина ти „малък бизнес“, сигурно е благодарение на влиянието на Итън. Изобщо от всички съм взел по малко. Искаш ли да излезем на терасата?
— Да. Но, моля те, остави ме за една минута. Бих искала да остана сама, за да се успокоя. Сетне ще направим останалите задължителни визити и кръгчета и изчезваме от тук.
— Звучи ми чудесно.
Той я наблюдаваше, докато излезе на терасата, но преди да си намери някакво местенце за да се покрие, Катерин го залови и Сет бе принуден да танцува с нея.
Навън Дру си пое два пъти дълбоко въздух, сетне отпи глътка от шампанското, което бе взела със себе си.
Градът, помисли си тя, въпреки светлините и гледката, ширнала се пред нея, я задушаваше. Нима продължаваше да се чуди защо бе избрала точно Сейнт Крис, за да избяга? Та там въздухът беше истински чист.
Дру копнееше да седне на своята веранда и да почувства приятното задоволство и удовлетворение след дългия работен ден. Искаше да знае, че Сет е до нея или скоро ще бъде.
Колко странно, че можеше да види тази картина, този въображаем образ съвсем ясно в мислите си. Можеше да го види как се повтаря ден след ден. Година след година. А колко й бе трудно, почти невъзможно да извае образа на живота, който бе водила преди. Всичко, което си спомняше, беше тежестта на моменти като този.
— Друсила?
Тя погледна назад и се опита да потисне въздишката, а също и неприязънта, когато видя Анджела да се приближава към нея.
— Хайде да не се преструваме, че имаме какво да си кажем, Анджела. Лицемерните игри и сценки са за пред тълпата.
— Има нещо, което трябва да ти кажа, Друсила. Нещо, което исках да ти кажа отдавна. Дължа ти извинение.
Дру изненадано вдигна вежди.
— За какво?
— Никак не ми е лесно. Ревнувах те. Негодувах срещу това, че ти щеше да имаш онова, което аз исках. И трябваше да докажа, че спя с мъжа, за когото щеше да се омъжиш. Обичах го, исках го, така че направих всичко, позволено и непозволено, за да го имам.
— Е, сега вече е твой. — Дру вдигна ръка. — Проблемът е решен.
— Не ми харесваше да бъда другата жена. Да дебна, да се промъквам, да се задоволявам с трохите, които оставаха след теб. Убеждавах сама себе си, че ти си виновна за всичко, защото само по този начин можех да живея. Трябваше да те извадя от играта. Тогава Джона и аз щяхме да сме заедно.
— И го направи много успешно. — Дру се обърна и се подпря на перилата. — Възхитена съм.
— Да, направих го нарочно. Беше импулсивно… Беше нещо, за което съжалявам и… и още тогава съжалявах. Не трябваше да го правя. Не трябваше. Ти беше потърпевшата страна, а аз изиграх мръсна роля. Нараних те и те оскърбих незаслужено. Съжалявам. Прости ми.
— Защо се извиняваш, Анджела? Защото те гризе съвестта или защото искаш да разчистиш мръсотията, преди да се омъжиш за Джона?