Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Тихо. Тук нещо не е наред и трябва да разберем какво е, преди да си направил някоя глупост.
— Това, което не е наред — процеди Кристиан и метна свиреп поглед към Ейдриън, — е, че ти се опитваш да ме разделиш с Лиса, а ти, Роуз, си знаела за това!
Ейдриън ме погледна.
— Наистина ли си знаела?
— Да, дълга история. — Обърнах се към Кристиан. — Виж, Ейдриън няма нищо общо с всичко това. Не и съзнателно. Това е идея на Татяна и всъщност тя още нищо не е направила. Това е просто неин бъдещ план, единствено неин, не и негов.
— Тогава ти откъде знаеш? — настоя Кристиан.
— Защото тя ми каза. Бои се, че аз се опитвам да съблазня Ейдриън.
— Наистина ли? Защити ли нашата любов? — попита Ейдриън.
— Млъквай — скастрих го. — Това, което искам да зная, Кристиан, е кой ти каза на теб?
— Ралф — отвърна той и за пръв път изглеждаше неуверен.
— Трябвало е да проявиш повече разум и да не го слушаш — обади се Еди, чието лице потъмня, когато чу името.
— Само дето за пръв път Ралф всъщност казва истината, с изключение на това, че Ейдриън знае. Ралф е роднина на най-добрата приятелка на кралицата — поясних аз.
— Прекрасно! — промърмори Кристиан. Явно вече се бе поуспокоил и двамата с Еди го пуснахме. — Значи са си играли с нас.
Огледах се и внезапно осъзнах нещо.
— Къде е Лиса? Защо тя не спря всичко това?
Ейдриън повдигна вежди към мен.
— Ти ни кажи. Къде е тя? Тя не дойде на вечеря.
— Аз не мога… — Намръщих се. Бях станала толкова добра в умението да се изключвам от нея, че понякога минаваше доста време, преди да я почувствам. Но този път не усетих нищо, защото нищо не идваше от нея.
Три чифта очи се втренчиха в мен.
— Заспала ли е? — попита Еди.
— Усещам, когато спи… Това е нещо различно… — Бавно, много бавно започнах да долавям къде е тя. Тя ме бе блокирала нарочно, опитвайки се да се скрие от мен, но аз я открих, както винаги. — Ето къде е. Тя е… О, боже!
Писъкът ми отекна в помещението, като отглас на писъците на Лиса, когато болката я прониза.
Глава 23
Останалите в столовата се спряха и се втренчиха в мен. Имах чувството, че току-що ме бяха ударили през лицето. Беше лицето на Лиса. Проникнах в съзнанието й и мигновено разбрах къде е и какво се случва с нея — както и преди малко, камъни летяха от земята и я удариха в лицето. Хвърляше ги един първокурсник. Не знаех нищо, освен че името му е Дроздов. Камъните удряха и двете ни, но този път възпрях виковете си, стиснах зъби и се върнах обратно в столовата при приятелите си.
— В северозападната част на кампуса, между онова езеро със странна форма и оградата — казах им.
След тези думи се затичах към вратата. Хукнах с все сили към онази част на кампуса, където държаха Лиса. Не можах да видя през очите й всички хора, които се бяха събрали там, но разпознах няколко. Джеси и Ралф бяха там. Брандън. Брет. Онзи тип Дроздов. Още някои други. Камъните я удряха, нараняваха лицето й. Тя не викаше, нито плачеше, но продължаваше да призовава събралите се да спрат, докато други две момчета я държаха помежду си.
Междувременно Джеси не спираше да й повтаря, че тя трябва да ги накара да спрат. Слушах го само наполовина през нейното съзнание. Причините за ставащото нямаха значение, а и аз вече се бях досетила какви са. Щяха да я измъчват, докато не се съгласи да се присъедини към групата им. Сигурно по този начин бяха насилили Брандън и останалите.
Внезапно започнах да се задушавам и се препънах, неспособна да дишам, когато вода заля лицето ми. Борейки се със задуха, излязох от съзнанието на Лиса. Това се случваше на нея, не на мен. Сега някой я измъчваше с вода, като по този начин я лишаваше от въздух. Който и да беше, обгърна лицето й с вода, после я отдръпна и така отново. Тя пое с усилие глътка въздух и изплю вода, като не спираше да ги моли да спрат.
Джеси продължаваше да я наблюдава с присвити очи.
— Не ги моли. Накарай ги.
Опитах се да тичам по-бързо. Намираха се в една от отдалечените части, край границите на кампуса. Имаше доста път дотам, а с всяка агонизираща крачка, усещах все по-силно болката на Лиса и гневът в мен нарастваше. Отнемаха й въздуха, оставяйки я задъхана и задушаваща се, после го запращаха обратно към нея, а въздушната струя шибаше болезнено лицето й. Беше истинско мъчение и това възкреси спомените за отвличането й, ужасът и болката, които тя се опитваше да забрави. Този, който владееше елемента въздух, спря, но беше твърде късно. Нещо в нея се бе прекършило.