Криза

— Вече е почти десет! — оплака се Лори. — Защо не се обади? Минаха осем часа от малодушното съобщение, което си ми оставил на гласовата поща.

— Съжалявам. — Джак се опита да вложи колкото се може повече разкаяние в гласа си. — Беше странна вечер.

Въпреки, че такъв коментар беше умишлено подценяващ, това едва ли бе типът саркастичен хумор, на който бе способен. Правеше съзнателни усилия да устои на тази тенденция, която се бе превърнала в рефлекс с този негов непукистки подход към живота след сполетялата го семейна трагедия. Като си подбираше думите и се стремеше да е възможно най-кратък, Джак разказа на Лори за взлома, за тормоза над децата и посещението на полицаите, благодарение на навременната намеса на Лу. После спомена за Тони Фасано и заплахите му, включително за вчерашния епизод.

— Направо не мога да повярвам! — каза Лори след известно време. Гневът бе изчезнал от гласа й. — Добре ли си?

— Устната ми е подута и имам няколко разкъсани капиляри на бузата, но ми се е случвало да пострадам доста по-зле на баскетбол. Така че съм добре.

— Този Франко ме притеснява. Прилича ми на луд.

— Според мен, дори си е много добре — каза Джак. Поколеба се дали да спомене оръжието, но реши да не я плаши повече.

— Доколкото разбрах, смяташ, че Тони Фасано стои зад нападението над децата.

Той повтори част от разговора, който бе провел с Лиъм.

— А децата как са?

— Справят се забележително добре, като се има предвид какво са преживели. Може би има нещо общо с това, че майка им е психолог. Алексис се държи страхотно с тях. Сега ги заведе при родителите на Крейг за няколко дни.

— Извинявай, Джак, но може ли да поговорим малко за нас? Кога все пак смяташ да се върнеш в Ню Йорк?

— В най-лошия случай утре вечер — отвърна той. — Ще направя аутопсията, ще напиша резултатите каквито и да са, и ще ги предам на адвоката на Крейг. Дори и да исках, той не смята, че може да ме изправи на подиума като свидетел, така че за това не може и да става дума.

— Значи, според теб, си към края — каза Лори. — Но ако ме оставиш сама до олтара, знай, че никога няма да ти го простя.

— Казах „в най-лошия случай“. Може би ще съм при теб още следобеда.

— Обещай ми, че няма да правиш нищо глупаво.

Джак можеше да измисли достатъчно остроумни отговори, но се въздържа. Вместо това каза:

— Ще бъда внимателен. — След което добави, за да прозвучи по-успокоително: — Полицията в Нютън обеща допълнително наблюдение над къщата.

Убеждавайки се, че Лори е достатъчно омилостивена, той й изпрати целувки и й пожела лека нощ, след което проведе още два бързи телефонни разговора. Един с Лу Солдано, за да му благодари за помощта и за да му напомни да дойде в църквата в петък, и друг с Уорън, за да каже, че Дейвид е не само добър баскетболист, но и че му е спасил задника тази вечер. Е, вече можеше да се отпусне. Изведнъж умората го връхлетя. Лунният сърп се бе издигнал малко по-високо в небето и осветяваше тъмните силуети на дърветата. Забелязваха се и няколко плахи звездици, въпреки целия разхитителен блясък, който нощен Бостън изпращаше към небесата. Той вдиша дълбоко хладния, свеж въздух. Някъде далече излая куче. Този мир и спокойствие го накараха да се запита какво ли ще донесе сутринта. Дали на ексхумацията щеше да има някакви ексцесии? Нямаше представа, но беше доволен, че Лиъм го накара да задържи оръжието. Той потупа джоба си. Солидната му тежест го накара да се почувства по-сигурен, макар да знаеше, че статистиката твърди обратното. С чувство на фатализъм, че каквото има да се случва ще се случи независимо какво прави, Джак сви рамене, обърна се и се насочи към къщата.