Последната империя
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Mistborn #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-123-8
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
— Е, това едва ли може да се постигне така лесно — изсумтя Вин.
Сейзед я погледна замислено, положил ръка върху корицата на книгата, и отвърна:
— Всъщност е съвсем лесно. Всички териски стюарди са евнуси, дете мое. Мислех, че го знаете.
Вие се сепна и усети, че се изчервява.
— О… съжалявам…
— Не е нужно да се извинявате, господарке. Кастриран съм малко след раждането, както постъпват с всички, на които предстои да станат стюарди. Понякога си мисля, че с лекота бих заменил живота си с този на обикновен скаа. Моите сънародници дори не са роби… те са машини, създадени от развъдни програми и обучавани от съвсем малки да изпълняват желанията на лорд Владетеля.
Все още пламнала от срам, Вин проклинаше нетактичността си. Защо никой не й бе казал? Но Сейзед не изглеждаше обиден — той всъщност май никога не се ядосваше за нищо.
„Вероятно е следствие от неговото… състояние — помисли тя. — Сигурно точно това са искали да постигнат тези развъдни инспектори. Покорни уравновесени стюарди“.
— Но, Сейзед, ти си бунтовник — рече тя и се намръщи. — Опълчваш се срещу лорд Владетеля.
— Аз съм нещо като отклонение от нормата — отвърна Сейзед. — А и моите сънародници не са чак толкова покорни, както си мисли лорд Владетеля. Крием Пазители под носа му и някои от нас дори намират смелостта да не се подлагат на задължителното обучение. — Поклати глава. — Ние сме слаби хора, господарке. Обичаме да правим това, което ни се нарежда, склонни сме към подчинение. Дори аз, макар да ме определяте като бунтовник, преживявам като стюард и слуга. Не сме толкова храбри, колкото ни се иска.
— Беше достатъчно храбър да ме спасиш обаче — посочи тя.
Сейзед се усмихна.
— О, но в това също има елемент на подчинение. Обещах на господаря Келсайър да се грижа за вашата безопасност.
„Аха“ — помисли тя. Беше се питала какво може да се крие зад действията му. В края на краищата кой би рискувал живота си, за да спаси едно обикновено момиче като нея?
Сейзед се наведе над книгата и след малко Вин не издържа.
— Сейзед?
— Да, господарке?
— Кой предаде Келсайър преди три години?
Сейзед вдигна глава и остави писалката.
— Нямаме точна информация, господарке. Но се предполага, че е била Мейр. Така мисля и аз.
— Мейр? — попита Вин. — Жена му?
Сейзед кимна.
— Да. Все пак тя е била от малцината, които биха могли да го направят. А и вероятно е била вербувана от лорд Владетеля.
— Но нали и нея са я пратили в Ямите?
— Да. И е умряла там — потвърди Сейзед. — Господарят Келсайър не обича да говори за Ямите, но усещам, че раните, които носи от ужасните си преживявания там, стигат много по-надълбоко от кожата. Едва ли някога ще разберем със сигурност дали тя го е предала, или не.
— Брат ми казваше, че всеки ще те предаде, стига да има подходяща възможност и мотив.
Сейзед смръщи вежди.
— Не бих искал да го вярвам, дори да е чистата истина.
„Сигурно е ужасно да бъдеш предаден на лорд Владетеля от човека, когото обичаш“.
— Келсайър ми изглежда променен напоследък — продължи тя. — Някак по-сдържан. Дали не е защото се измъчва от вина за случилото се с мен?
— Вероятно това също — съгласи се Сейзед. — Но изглежда, е започнал да си дава сметка, че има голяма разлика между това да ръководиш банда и да организираш широкомащабно бунтовническо движение. Не може да поема рискове, както го е правил преди. Струва ми се, че промените в него са положителни.
Вин обаче не беше толкова сигурна. Усети, че умората отново я надвива.
— Идете да поспите, господарке — каза Сейзед и отново хвана писалката и се наведе над книгата. — Оцеляхте след нещо, което всъщност трябваше да ви убие. Дайте на тялото си покоя, който заслужава.
Вин кимна уморено, стана и излезе. Сейзед остава да пише под бледата следобедна светлина.
17.
Понякога се питам какво щеше да се случи, ако бях останал там, в онова заспало селце, в което съм се родил. Щях да стана ковач, като баща ми. Може би щях да създам семейство, да ми се родят синове.
Вероятно някой друг щеше да понесе това ужасно бреме и щеше да се справи много по-добре от мен. Някой, който заслужава да бъде герой.
Преди да дойде в имението Реноа, Вин никога не беше виждала истинска градина. По време на набези или при оглед на подходящи за грабеж обекти й се бе случвало да зърва градински растения, но не им бе обръщала особено внимание — те, като много други странности на аристокрацията, й се струваха твърде повърхностни.