Художникът убиец
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриель Аллон #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0561-1
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Художникът убиец». Краткое содержание книги:
Погълнат от спокойния, точен до педантизъм живот на художник реставратор, бившият израелски шпионин Габриел Алон се старае да забрави миналото. Но миналото няма да го остави, защото старият му шеф от Мосад — Ари Шамрон, ще направи и невъзможното, за да го привлече обратно в службите. Ще му предложи да се добере най-после до убиеца на сина си. След поредица терористични атентати в Европа Тарик е замислил убийството на световноизвестен политик на срещата на високо равнище във Вашингтон. Той може да бъде спрян само от Алон и неговата красива партньорка. Започва трескаво преследване, в което не се знае кой е ловецът и кой — дивечът. Художникът ще захвърли четката, за да отмъсти на убиеца на сина си.
„Безмилостен като хирургически скалпел…“
Габриел безуспешно се опитваше да заспи. Всеки път, щом затвореше очи, в съзнанието му изникваха картини от стартиралата акция. Инстинктивно ги виждаше като застинали репродукции, нарисувани с маслени бои върху платно. Шамрон в Лизард, който го кани да се върне на служба. Жаклин, правеща любов с Юсеф. Леа, затворена в своята зимна градина в Съри. Юсеф — със свръзката си в Хайд Парк… „… Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.“
После си помисли за сцената на летище „Шарл де Гол“, на която малко преди това бе станал свидетел. Реставрацията го бе научила на нещо ценно. Понякога това, което се вижда на повърхността, е съвсем различно от онова, което е непосредствено под нея.
Преди три години го бяха наели да реставрира творба на Ван Дайк — картина, изобразяваща Успение Богородично, която художникът бе нарисувал за частен параклис в Генуа. Докато извършваше първоначалния си анализ, му се стори, че видя нещо под лицето на Богородица. С времето светлите тонове, които Ван Дайк бе използвал, за да предаде цвета на кожата, бяха избелели и отдолу бе взело да прозира друго изображение. Габриел направи прецизно рентгеново изследване на платното, за да види какво има под повърхностния слой. Откри напълно завършена творба — портрет на доста пълна жена, облечена в бяла рокля. На черно-белия рентгенов филм тя изглеждаше като призрак. Въпреки това той разпозна характерната мазка, с която бяха нарисувани блещукащата коприна и белите пълни ръце. Това беше маниерът на Ван Дайк, присъщ на художника от периода му на работа в Италия. По-късно научи, че портретът е бил поръчан от генуезки аристократ. Съпругата му изобщо не го харесала и отказала дори да го вземе от ателието. Когато на Ван Дайк било възложено да нарисува картината за параклиса, той просто покрил стария портрет с бяла боя и използвал повторно платното. И ето че след повече от три века и половина съпругата на генуезкия аристократ бе отмъстила на художника, появявайки се на повърхността на по-късната му творба.
Габриел затвори очи и този път потъна в неспокоен сън. Последното, за което си помисли, беше образът на Жаклин и непознатата жена, седящи в кафенето на летището. Създадената от въображението му картина сякаш бе нарисувана от импресионист. На заден план се виждаше призрачната полупрозрачна фигура на Тарик. Той махаше на Габриел да отиде при него с ръка, сякаш изобразена от Ван Дайк.
36. Париж
Юсеф хвана такси от летището до центъра на града. В продължение на два часа той кръстосва упорито Париж — обикаляше ту с метрото, ту пеша. Когато се увери, че не го следят, влезе в една жилищна кооперация, недалеч от Булонския лес. На стената във входа имаше домофон и колонка с имената на обитателите. Юсеф натисна звънеца на апартамент 4Б, на който бе написано с избеляло синьо мастило името Гузман. Когато вратата се отвори, той се шмугна вътре, пресече фоайето и се изкачи с асансьора до четвъртия етаж. Почука на вратата. Тя веднага бе отворена от як мъж със сини очи и червеникаворуса коса. Той дръпна Юсеф вътре и тихо затвори.
Беше ранна вечер в Тел Авив, когато Мордекай излезе от кабинета си в административния етаж, намиращ се на върха на сградата, и тръгна по коридора към отдел „Операции“. Щом влезе в залата, двама чернооки офицери от подразделението на Лев едновременно отместиха очи от мониторите на компютрите си и го погледнаха въпросително.
— Той още ли е вътре?
Вместо отговор, единият офицер посочи вратата на кабинета на Лев. Мордекай се обърна и тръгна по късото коридорче. Чувстваше се като чужденец, попаднал сред врагове. Външните хора не бяха добре приети в царството на Лев дори когато ставаше дума за Мордекай, който бе вторият по старшинство офицер в йерархията.
Когато влезе в мрачния кабинет, завари Лев да седи с опрени на бюрото лакти, притискайки с две ръце слепоочията си. С плешивата си глава, изпъкналите си очи и дългите, подобни на пипала пръсти той много приличаше на молеща се богомолка. Като се приближи, Мордекай видя, че вниманието на Лев не бе привлечено от някоя папка с оперативно дело или разузнавателен доклад, а от дебел том за бръмбарите, обитаващи поречието на Амазонка. Лев преднамерено бавно затвори книгата и я побутна настрана.