Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
— Готов ли си? — попита крадлата и завъртя барабана.
Кел се взираше през портите към очакващия ги замък.
— Не.
При тези думи тя му показа най-остроръбата си усмивка.
— Добре. Които смятат, че са готови, винаги свършват мъртви.
Младият антари съумя да ѝ се усмихне леко в отговор.
— Благодаря ти, Лайла.
— За какво?
Той не обясни, а просто пристъпи напред в очакващата ги тъмнина.
XIII
Кралска клопка
I
В бялата тронна зала витаеше облак черен дим — ивица нощ на фона на бледите стени. Ръбовете му бяха неравни, кълбяха се и избледняваха, но центърът беше гладък и лъскав, също като парчето от камъка в шепата на Атос или повърхността на новинарска дъска, каквато всъщност кралят бе призовал с него.
Атос Дейн седеше на трона си, тялото на сестра му — на нейния трон до него. Завъртя камъчето в ръка, загледан в подвижния образ на Кел и спътницата му, които тъкмо влизаха в двора на замъка му.
Където и да попаднеше другата половинка на камъка, влечеше и погледа му.
Най-далечният Лондон едва-едва се различаваше, но образът на повърхността на облака стана чист и ясен по време на приключенията на Кел и спътницата му в по-близкия. Атос бе проследил събитията, разгърнали се из различните градове — бягството на младия антари, лукавството на момичето, провала на слугата му и глупостта на сестра му, раняването на принца и смъртта на магьосника…
Стисна талисмана в юмрук.
Атос бе наблюдавал поредицата случки със смес от веселие, раздразнение и, честно казано, възбуда. Кончината на Холанд предизвика недоволството му, но пред възможността да убие Кел настръхна целия от задоволство.
Астрид щеше да побеснее.
Кралят завъртя глава и погледна тялото на сестра си, облегнато на трона, с пулсиращ на шията амулет. На един Лондон разстояние тя вероятно все още сееше хаос, но тук седеше бледа като дялания камък под нея. Ръцете ѝ бяха отпуснати върху подлакътниците на трона, а кичури бяла коса се виеха над затворените ѝ очи. Атос цъкна с език срещу сестра си и отбеляза:
— Ос воса ночтен. Да беше ме оставила аз да ида на бала с маски вместо теб. Сега играчката ми е мъртва, а твоята забърка ужасна каша. Какво оправдание ще си намериш?
Тя, разбира се, не отговори.
Потънал в размисъл, Атос потропа с дългите си пръсти по ръба на трона. Ако прекъснеше заклинанието и пробудеше Астрид, тя само щеше да усложни ситуацията. Не, предостави ѝ възможност да се справи с Кел по нейния си начин и тя се провали. Сега идваше неговият ред.
Атос се усмихна и се изправи на крака. Стисна по-силно камъка и образът на Кел се разтвори в дима и сетне в нищото. През краля заплиска сила — магия, гладна за още, но той я удържа; захранваше я само с възможния минимум. Налагаше се тя да бъде контролирана, а Атос бе известен като зорък господар.
— Не се притеснявай, Астрид — каза той на омагьосаната кралица. — Ще оправя всичко.
Приглади косата ѝ, намести яката на бялото ѝ наметало и тръгна да посрещне гостите си.
II
От потъналия в мрак каменен двор цитаделата на Белия Лондон се въздигаше в колона от силна светлина. Лайла се гмурна в гората от статуи, за да изпълни своята част от плана, докато Кел вървеше към очакващите го стъпала. Положи тялото на Холанд върху една каменна пейка и се изкачи по стълбите, стиснал с една ръка кралския меч, а с другата — талисмана от Черния Лондон.
Давай, Кел, прилъга го Холанд. Използвай камъка. Ще те погълне по-бързо, но току-виж пък победиш.
Нямаше такова намерение. Закле се да не го прави. Краткото призоваване на талисмана в битка само бе пришпорило тъмнината. Черните нишки вече се увиваха над лакътя на младия антари и пълзяха към рамото. Кел не можеше да си позволи да изгуби по-голяма част от себе си. Дори и сега му се струваше, че с всеки удар сърцето му разнася отровата все повече.
Изкачи стъпалата с тътнещ в ушите си пулс. Кел не беше толкова глупав, та да си мисли, че ще съумее да издебне Атос незабелязано — не и тук. Кралят несъмнено знаеше за идването на червения антари, но го допусна да се приближи до портите му невредим. Бяха изчезнали и десетимата стражи с празни погледи, обикновено охраняващи стълбището — очевидно пътят пред Кел бе разчистен. Отстраняването на препятствията само по себе си представляваше предизвикателство. Арогантно действие, достойно за краля на Белия Лондон.
Кел би предпочел да се изправи пред армия, а не пред неохраняван вход и онова, което го очаква от другата страна. След всяка крачка напред, отминала без съпротива и сблъсък с препятствие, той само се притесняваше още повече от следващата. Когато стигна най-горната площадка, ръцете му вече трепереха, а сърцето му бе паднало в петите.