Мишената [bg]

Тук най-важно беше да останат незабелязани, но и бързината беше от значение. Предстоеше им да изминат голямо разстояние, което трябваше да бъде покрито на тъмно, и то и в двете посоки. Но това беше невъзможно да се случи пеша и по тази причина тримата имаха три малки и изключително тихи скутера, захранвани от електрически батерии. В допълнение имаха и педали, които помагаха за презареждането, а уредите за нощно виждане им осигуряваха отлична видимост. Роби потегли пръв, следван от Сък и Рийл.

Известно време се придвижваха по пътя, но когато наближиха лагера, навлязоха в гората по тесни и едва забележими пътечки. „Букчан“ се намираше в средата на нищото и това донякъде беше добре, тъй като не им се налагаше да пресичат градове или други населени места. Никой не изграждаше концлагери в гъстонаселени райони, в които живеят милиони хора.

На отиване нямаха никакви проблеми. Спътникът им начерта ясна линия към лагера, а данните в слушалките непрекъснато се обновяваха.

Ду-Хо и Ън Сън — осиновените деца на Пак, бяха затворени в една колиба в дъното на лагера. Съвсем сами за разлика от останалите затворници, които бяха натъпкани по петдесет души под един покрив. Това затрудняваше тяхното измъкване, тъй като за охраната им отговаряха специални надзиратели. Другите бараки нямаха тази привилегия. По всяка вероятност севернокорейците очакваха някакви проблеми с децата на Пак.

Екипът получи потвърждение за кодираното съобщение, изпратено до Ду-Хо и Ън Сън. В него обаче не се споменаваше в коя нощ ще бъде направен опит за освобождаването им, тъй като обратното би означавало пълен провал, ако попаднеше в неподходящи ръце. Достатъчно им беше да знаят, че такъв опит ще бъде направен и да бъдат готови.

Роби, Рийл и Сък скриха скутерите в гората край лагера. После Сък се преоблече, избърса лицето си и преметна през рамо стара раница. Така не се различаваше по нищо от обикновен корейски селянин. Той пое по пътя, а Роби и Рийл го последваха, но под прикритието на дърветата.

Точно пред тях се простираше външният периметър на „Букчан“.

Не след дълго Сък беше засечен от трима пазачи, които бавно тръгнаха към него. Заповядаха му да спре и да покаже документите си. Той се подчини, обяснявайки, че пътува към свои близки в Хамхън, където се надявал да си намери работа. Документите му бяха перфектни.

Водачът на патрула ги пое и започна да ги разглежда, а другите двама се заеха да обискират раницата му.

— Намираш се в близост до лагера „Букчан“ — каза водачът, докато му подаваше документите. — Трябва да го заобиколиш, а след това да поемеш на изток. — В очите му се мерна подозрение. — Всъщност какво ще работиш в Хамхън?

— Ще гледам животни.

— Я си покажи ръцете.

Сък се подчини. Ръцете му бяха груби, покрити с мазоли. Трябваше му седмица, за да ги направи такива.

— Добре — кимна пазачът. — Върви да гледаш биволи и да миришеш конски лайна.

Колегите му се разсмяха.

Престанаха да се смеят в мига, в който бяха пронизани от три куршума, изстреляни от оръжия със заглушител. Телата им се свлякоха в прахта.