Оскар за смъртоносна роля [bg]

Анжела погледна златното си часовниче, ау, тя вече закъснява. А със столичните задръствания вече ще закъснее сериозно. Тя излетя от апартамента си, като тресна вратата.

Асансьорът я закара направо на подземния етаж.

Колата й радостно намигна, когато тя щракна дистанционното за централно заключване.

За всичко това — мебелиран двустаен апартамент в центъра на Москва, подземен гараж, новичка кола — можеше да уважава татенцето. Почти да го обича. Независимо от това, че той мирише неприятно старчески и понякога пие без мярка и става досаден и заядлив. Затова пък никога не я кара да правят секс, ако тя не иска. И Анжела, за разлика от много свои приятелки и колеги, може да си живее царски, без да работи никъде — просто от каприз да прелита от редакция в редакция. Пък и татенцето е само първото стъпало от стълбата, която води в светлото бъдеще.

Анжела запали колата — моторът сито и солидно замърка. Тя включи на първа и излезе от подземния гараж на своя нов дом на улица „Правда“. Оттук и до центъра е близо, и много от редакциите са й под носа — от старорежимните „Огоньок“ и „Здорове“ до модното „Бурда“. Винаги може да се отбие при приятелка — и кафе да пийнат, и езиците си да почешат. А може дори да предостави (или да продаде) на познатите си журналисти някой и друг компромат, по поръчка на татенцето. Вярно, сега, вечерта, Анжела не отиваше в никаква редакция. Тя бе тръгнала да се развлича.

Завивайки от гаража наляво, към „Ленински проспект“, Анжела не забеляза как от тротоара, след нейното „Рено Меган-2“ тръгва някаква неголяма червена кола.

Следяха я вече от няколко дни, но тя нищо не бе забелязала.

Тя дори не можеше и да предположи, че това ще потрябва на някого.