Пето авеню [bg]

На Ерик Паркър му оставаше само да се измъкне.

Заряза вратата и отиде да си прибере нещата. Остави чека на масата до часовника и портфейла си, стигна до стълбището — шибаното вито стълбище — и започна да се изкачва към стаята за гости, която му бе предоставила Даяна.

Беше мъка да се добере до горе, но успя и отиде в спалнята. Грабна един брезентов чувал и започна да хвърля дрехи в него.

Не му трябваше всичко, само колкото да се качи на самолета и да се махне от страната. От банята взе най-необходимите неща. Увери се, че паспортът му е в куфарчето. Върна се в спалнята и вдигна телефона. Обади се на пътния си агент и поръча билет до Швейцария първа класа. Полетът беше след два часа. Електронният билет щеше да го чака на летището.

Идеално.

Звънна на портиера.

— Ерик Паркър. Бихте ли ми извикали такси? Ще сляза след десет минути.

Докато затваряше, чу как някаква врата се отваря и затваря. Звукът идваше отдолу. В гърдите му се надигна паника, но успя да се овладее.

Тя се беше прибрала.

Ерик помисли как да се справи с положението и реши, че има само един начин. Да излезе от спалнята, да слезе по стълбите и да се изправи срещу нея.

Напускаше. Не беше нужно й казва къде отива. Докато стигне до летището, тя сигурно вече ще е разбрала, че е влизал в компютъра й. Но реши, че това няма да има значение — той щеше вече да е на път за страна, която щеше да го защити.

Грабна чувала, метна го на рамо и хвана патериците. Нямаше да е приятна раздяла, но щеше да бъде кратък. Просто се махаше оттук.

Отиде до вратата на спалнята, отвори я и отстъпи назад.

На прага не стоеше Даяна. А Марио де Чико в компанията на двама мъже с насочени пистолети.

Де Чико влезе с такъв устрем, че Ерик залитна назад. Гипсираният му крак се закачи и той едва не падна, но успя да се хване за един стол и да се задържи.

Де Чико хвърли поглед към брезентовия чувал.

— Тръгнал ли си нанякъде?

Ерик не отговори. Забеляза, че Де Чико и хората му са с ръкавици. Бяха си сложили и калцуни върху обувките. Завладя го страх, когато разбра защо са тук. Искаха да го убият.

— Отговори на въпроса ми, Ерик. Тръгнал ли ри нанякъде?

— Връщам се в апартамента си. Какво ти пука, по дяволите?

— Щом си поръчал Лиана Редман, значи ми пука страшно много. — Марио пристъпи към Ерик. Знаеше, че трябва да бъде кратък.

— Как влезе тук? — попита Ерик.

— Пуснаха ни. Оказа се, че си очаквал приятели. Минахме направо, така че имаш моите благодарности.

— Марио го приближи още повече. — Пребиването на Лиана беше първата ти грешка, Ерик. А поръчването на убийството й — последната. — Дръпна се настрани.

— Излез навън.

— Начукай си го.

Един от хората на Де Чико вдигна пистолета си и го насочи към главата на Ерик.

— Има два начина, Ерик — рече Марио. — Можеш да излезеш сам през вратата или да ме оставиш да те влача през нея за счупения крак. Изборът е твой. Единият начин е по-безболезнен. Избирай.