Пето авеню [bg]

— Права си.

— И да се пазиш.

— Обади ми се, когато се установите.

— Ще се чуем отново — каза Лиана и затвори.

Едва през януари Майкъл се почувства готов да седне на бюрото си и да погледне сериозно пишещата си машина, подарена му преди месеци от неговия агент.

Разбираше, че не може да продължава по този начин. Като се откъсваше от света, като оставаше вкопчен в миналото, той убиваше себе си и всичко, за което бе положил толкова усилия. Агентът му беше дал куп идеи за писане, но само една имаше значение за Майкъл, само една го обсебваше изцяло и ако искаше да продължи напред, ако наистина искаше да се справи с миналото, единственият начин да го направи бе да пише за него.

Погледна пишещата машина. Никога не работеше с компютър и агентът му го знаеше. Обичаше звука на пишещата машина. Обичаше чувството, когато махаше листа, върху който беше създал нещо. Обичаше ритъма на думите, излизащи изпод пръстите му.

Сложи бял лист в машината и затвори очи. Заглавието, първото изречение и първите абзаци му дойдоха моментално. Бяха останали в ума му от изгорения първоначален ръкопис.

Но дали беше редно да го направи? Биваше ли наистина да опише историята, променила живота на толкова много хора? И ако го направеше, ако кажеше истината, пък било и с променени имена, щеше ли да бъде готов за цялата врява, която щеше да последва? Не беше сигурен. Роман или не, хората щяха да разберат, че описаната история се основава на истински факти.

Може би щеше да промени имената по-късно. Или пък не. Важното сега бе да опише всичко на хартия.