Гордост [bg]

Кеп свежда поглед към земята, след това го вдига към Мърф.

— Ако питаш мен, той няма да посегне на никого. Познавам го тоя лъв, Мърф, така добре, както познавам и теб, но след това, което се случи, ясно, че никой няма да ми повярва. Боже господи, чувствам се ужасно заради тази история. Просто никога не съм го очаквал. Джими трябва наистина да е направил нещо чудовищно, за да предизвика Тъфи до такава степен.

Мърф поглежда Кеп през дима от цигарата си.

— Слушай какво, Кеп, ако убитият беше някой друг, ти сега нямаше да се шляеш из улиците, а щеше да киснеш в пандиза за непредумишлено убийство. Късмет имаш, че от тоя тип всички бяха вдигнали ръце, та с малко ти се размина.

— Джими не беше чак толкова лош. Имаше нещо в него, ама беше страшно объркан и бъзлив. Пък и хлапе — имаше-нямаше двайсет и шест години. Може би щеше да влезе в правия път.

— За влизане щеше да влезе, ама зад решетките. А там от него щяха да направят истински закоравял престъпник.

Мърф изважда няколко вестника и започва да ги преглежда.

— Сигурен си, че не знаеш фамилното му име, нали? Как е възможно да живееш с някого десет години и да не научиш поне фамилното му име, а?

— Нали ти обясних. Той не обичаше да говори. Знам, че е родом някъде от Тексас, и това е всичко. Дори не съм сигурен дали Джими е истинското му име.

— Зор ще видим, докато го идентифицираме. От оная купчина мръвки успяхме да снемем два отпечатъка от пръсти и това е кажи-речи всичко. Остави друго, ами от лицето му не беше останало почти нищо, та не можахме да изкараме поне една що-годе прилична снимка, за да я разлепим пред пощата и по стените. Ако зависеше от мен и ако успеем да заврем Тъфи пак в клетката, аз бих забравил цялата тая гнусотия на минутата. Мен ако питат, оня копелдак най-добре въобще да не се беше раждал. И предполагам, че най-доброто нещо, дето е извършил на тоя свят, е, дето напълни шкембето на Тъфи.

Кеп обаче се чувствува зле. Знае, че Мърф само се опитва да го успокои, за да не го мъчат угризения, но заговори ли се за Джими, той си знае, че отговорността е негова.

— Мърф, има ли нещо ново? Някой да е видял или дочул нещичко?

— Обичайните глупости. Има си едни и същи хора, на които все крадци им се привиждат, дето в техните прозорци все някой наднича. Те при нас са заведени на архив. Та от тях половината вече се обадиха да съобщят, че нощем чували ръмжене и лъвски рев в далечината и виждали странни сенки в двора на съседа. А една изкуфяла старица дори била убедена, че кучето й е ухапано от лъв. Опитах се да й обясня, че ако въпросният лъв наистина е решил да си похапне от нейното кученце, то тогава от него нищо нямаше да остане. Ухапано е, ама не от лъв, а от бълха.

— И все пак, Мърф, ако Тъфи се нахвърли върху нещо, то няма да е човек, а куче. По правило лъвовете отбягват хора. Никога няма да проумея защо е нападнал Джими. Джими обичаше да го смушква без нужда и въобще да го дразни, с каквото може, понеже се страхуваше от него, мразеше го, и то пак само защото го беше страх; и все пак не мога да си представя Тъфи да го убие и след това, ей така, да си го изяде.