Танц в сенките
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц в сенките». Краткое содержание книги:
— Но защо, за бога, обвиняваш себе си? — изненада се Анджела.
— Джордан ме чакаше, но аз видях едни познати и се заприказвахме. Смятахме да отидем в апартамента й. Тя беше много развълнувана и искаше да ми покаже… — Гласът му отново пресекна.
— Да ти покаже какво? — подкани го Анджела.
— Нали си спомняш всички онези документи, на които бе направила копия?
— Да. Тя ми каза, че са исторически проучвания.
— Точно така. Но като проверявала някаква информация на компютъра си, видяла нещо, което много искаше да ми покаже, нещо, което нямало нищо общо с историята, но така и не успя да ми каже какво е то.
Зачерта следващата поред позиция в списъка и продължи:
— Помислих, че може да е казала на Джафи, но след като не е говорила с него, ще трябва да отделя малко от времето си и да отида сам да проверя. Но в момента не е възможно. Постоянно съм в болницата. Не бях до нея, когато са я простреляли, но ще бъда до леглото й, когато се събуди, без значение кога ще стане. Щом се оправи, ще прегледаме заедно информацията в компютъра й. Каквото и да е открила, ще трябва да почака.
Когато разговорът приключи, Ноа затвори телефона и се обърна към Ник:
— Слухът тръгна.
— Колко време ще е нужно, за да стигне до Пруит?
— Час, може би най-много два.
Капанът бе заложен. Двама агенти наблюдаваха входа на сградата, в която се намираше апартаментът на Джордан, а други двама — задния изход. И четиримата се бяха прикрили добре. Пруит спокойно можеше да мине покрай някого от тях, без да го забележи.
Ноа и Ник бяха паркирали в края на пресечката, а други двама агенти наблюдаваха от колата си в другия край на улицата. Трети автомобил с още двама федерални агенти се намираше на паркинга между сградите. Щом Пруит поемеше надолу по улицата, щеше да бъде обграден от всички страни.
Ако поемеше надолу по улицата.
Чакаха вече над два часа. Ник се бе опитал да убеди Ноа да чакат в апартамента на Джордан.
— Можем да го хванем на компютъра. Бихме могли да организираме всичко и да го сгащим на място. Не би ли искал да останеш няколко минути насаме с него? Аз определено искам.
Ноа отхвърли плана му:
— Идеята не е добра.
— О кей. Можем да му скочим още докато отваря вратата на апартамента.
— Няма да стане. И тази идея не е добра.
Ник въздъхна.
— Защо? Казвам ти, че бихме могли да му скочим…
Ноа избухна в смях.
— Какво ти става с това скачане и сгащване?
— Елементът на изненада — обясни партньорът му с безизразна физиономия.
— Добре. Колкото и да разбирам желанието ти да скочиш и сгащиш Пруит, няма да ти позволя да го чакаш там.
Ник извади ябълка от джоба си. Избърса я с ръкав и отхапа.
— Разказах ли ти за пожара в къщата на Макена? — попита Ноа.
Ник отхапа още една хапка, преди да отговори с пълна уста:
— Каза, че изгоряла до основи.
— Не само е изгоряла, Ник. Огънят е бил опустошителен. Би трябвало да го видиш. Сякаш е избухнала атомна бомба. Мястото е било изпепелено за минути. Макар че димя доста дълго след това.
— Съжалявам, че съм го пропуснал.
— Пруит е запалил пожара. Изглежда, борави добре с химикали.
— Ти евакуира съседите на Джордан, нали?
— Да — кимна Ноа.
Следващите няколко минути изминаха в тишина, нарушавана единствено от Ник, докато отхапваше от ябълката.
— Жалко, че не можем да му скочим — заключи след известно време той.
— Някой идва — чуха в слушалките си и двамата развълнувания шепот на един от агентите.
— Виждам го. Той е — обади се друг.
— Сигурен ли си? — попита първият.
— Облечен е в черен анцуг с вдигната качулка… през август. Той е. Определено върви бавно.
Фигурата се появи иззад ъгъла и попадна в полезрението на Ноа. Той се наведе над волана, за да я разгледа по-добре.
— Носи ли нещо? Да, носи. Какво е това? — попита Ник и погледна към Ноа. — Да не би да смята да запали нов пожар?
Мъжът зави и пое по стъпалата на сградата на Джордан.
— Не можем да му позволим да влезе вътре. Трябва да го заловим на улицата — обади се агентът, който беше най-близо до мъжа. — Тръгваме! — извика той.
— Почакай! — нареди Ноа, но беше твърде късно. Трима агенти изскочиха с извадени пистолети. Двама насочиха дулата на оръжията си към лицето на мъжа, а третият грабна кутията, която бе изтървал.
Ноа и Ник хукнаха към тях.
— Това не е той! — изкрещя гневно Ноа.
— Какво правите? Не съм направил нищо лошо — запелтечи човекът. Беше около двайсетина годишен, небръснат, а косата му явно от месец не бе виждала шампоан. — Внимавайте с тази кутия. Чупливо е. Не бива да я разклащам. — Хлапакът беше толкова изплашен, че едва изговаряше думите.