Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Елизабет плъзна поглед по стените. „Може би това тук ще свърши работа“.
От вълнение сърцето й препускаше в гърдите. Направо беше чудно, че никой друг не чуваше ударите му.
Паралелно с удивлението й я терзаеха и други мисли — представяше си как баща й е вървял по същите стъпки. Сигурно и неговото сърце е реагирало бурно, също като нейното. И в този момент я изпълни чувство на странна близост, каквато не бяха споделяли в реалния живот. И нямаше шанс това да се случи. Гърлото й се сви пред прилива на силни емоции.
Стълбището не беше дълго и свършваше пред малка камера, изсечена в пясъчника. В далечния й край клокочеше вода. Естествен извор се изливаше от дупка в стената на височината на коляното, течеше в пукнатина на пода и изчезваше при отсрещната стена.
— Харапски пещерен извор — каза Елизабет. — Понеже живели по поречието на река Инд, харапите били истински майстори в напояването и канализирането на водата.
Грей обиколи камерата с лъча на фенерчето си. Помещението беше с приблизително кръгла форма. В скалния под беше изсечено още едно колело на чакрите. Само че центърът му не беше празен. Там имаше голям камък с форма на яйце.
— Копие на омфалоса — каза Елизабет.
Наобиколиха го. Камъкът стигаше до кръста й и беше два пъти по-голям от делфийския. Външната повърхност на купола беше гравирана с дървета и листа.
Елизабет преглътна шумно и се огледа.
— Някой е пресъздал оригиналния адитум, вътрешното светилище на Оракула, където тя правела своите пророчества.
Елизабет пристъпи към прекатурен бронзов стол.
— Ето го и триподът. Същият като онзи, на който сядала Пророчицата.
— Или пророчиците — поправи я Грей и направи няколко крачки встрани. Вдигна фенерчето си и освети още катурнати столове.
Общо пет.
Елизабет направи няколко снимки. Що за място беше това? И защо го бяха построили тук?
Росауро извика откъм стената и намести раницата на гърба си.
— Елате да видите това — каза тя.
Лука също стоеше край стената. Стоеше с вдигната към повърхността ръка, но без да я докосва. Дори в сенките Елизабет вида, че ръката му трепери.
Отиде при Росауро. Потъмняла от времето мозайка покриваше стената. Няколко плочки се бяха отлепили и лежаха на пода. Някои участъци от мозайката бяха забърсани, другаде вековните слоеве мухъл и мръсотия стояха непокътнати. Който и да я беше почистил, направил го беше набързо. Елизабет си представи как баща й бърше с парцал мозайката, за да види какво се крие под тъмния налеп.
Сега беше неин ред да разгледа изображението.
От пода до тавана беше изобразен обсаден планински храм.
— Парнас — измърмори Елизабет. — Атакуван от римляните. Мозайката показва превземането на Делфийския храм.
Следващият участък разкриваше стая, не по-различна от камерата, в която се намираха сега, чак до омфалоса в средата… само че на мозайката камъкът беше изобразен в напречното си сечение. Скрити под купола му се криеха малко момиче и млада жена, сгушени една в друга, докато един римски войник претърсваше помещението.
Елизабет хвърли поглед към камъка зад себе си.
„Не е възможно…“
Продължи покрай стената. Следващият участък от мозайката показваше керван от коне, магарета и каруци. Начело вървяха същата стройна жена и детето. Дългият керван се изкачваше по планински склон. В последната каруца бяха впрегнати два огнени жребеца, които явно символизираха конете, теглили в небето слънчевата колесница на Аполон. Само че тези коне не теглеха слънцето. В каруцата беше качен същият камък, който бе защитил жената и детето. Делфийският омфалос.
Елизабет се обърна и застана пред камъка. Трепереше като лист.
— Това не е копие — прошепна тя. — Това е оригиналният омфалос. Онзи, за който знаем от Плутарх и Сократ.
— Виж и това — каза Росауро и дръпна Елизабет да й покаже следващата сцена.
Тя изобразяваше клисурата, обляна със слънчева светлина и жизнерадостна, с накацали по скалните стени гръцки храмове. Адитумът също беше изобразен, но вместо една седнала на триножник пророчица, тук пророчиците бяха пет. Седяха в кръг около омфалоса, който димеше като вулкан през дупката в центъра си. Димът оформяше силуета на малко момче с разперени ръце. Очите му бяха като въглени, а от дланите му изскачаше пламък.
Каква беше ролята на момчето — символ на пророчествата по принцип, или означаваше нещо по-конкретно?
Така или иначе, Елизабет не можеше да се освободи от усещането, че огнените му очи я следят неотлъчно.
Грей застана зад нея, разгледал на свой ред мозаечните изображения. Махна с ръка, обхващайки с жест разказа по картинки.