Нежна завист
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- ISBN: 9542601875
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Короткие романтические романы
Электронная книга - «Нежна завист». Краткое содержание книги:
В такава компания е напълно нормално Алекс да се чувства зле. Лекарство за «болестта» й определено има — макар и в лицето на един много чаровен, много женен шеф…
Том се засмя и стомахът ми се сви. Обичах да слушам смеха му, който ми напомня за лъва от логото на «Метро Голдуин Майер». Едър и страховит мъжкар, но същевременно изключително добър.
— Ти го каза — изтъкна той. — Трябва да призная, че не долавям никаква прилика между вас. Имате толкова различни възгледи за живота. Толкова различно чувство за хумор. И на външен вид никак не си приличате.
Господи, бе по-жесток и от леля Мери, която някога казваше: «като две капки вода», но всеки път, когато застанеше срещу феята и гнома, думите й звучаха все по-неубедително, докато накрая се предаде и започна да твърди, че за сметка на това аз съм умна.
— Значи нещата между вас двамата са доста сериозни… живеете заедно?
— Не чак толкова — припряно каза Том. — Все още не съм готов за обвързване.
«Така говориш сега — помислих си, — но щом Гейл си е поставила цел, нямаш шанс».
— А ти?
— Папата има по-бурен интимен живот от моя — мрачно отвърнах.
Погледна ме учудено, докато ми подаваше парче шоколад.
— Мислех, че си луда по Гордън?
— Освен Гордън — промърморих аз. Извърнах глава, когато Том прехапа устни, за да сдържи смеха си.
— Винаги по петите ти са тичали доста мъже, Алекс — каза Том, когато се успокоих.
— Не, всички или са ме зарязвали, или са се оказвали обратни — възразих и изведнъж почувствах вълна на облекчение. Просто не можех повече да се преструвам. Вече бях загубила Том, така че какъв бе смисълът? Отново си говорехме приятелски, както, когато изглеждаше като чувал с баласт. Естествено, разликата бе, че сега бях влюбена в него, а той практически бе женен за сестра ми. Но по дяволите, човек не може да има всичко.
— Мисля, че имаш избирателна памет, малката — каза Том. — А Джак?
Ръката ми застина, преди да поднесе чашата към устните ми. Джак Съливан, меланхоличният зъболекар от Уитни?
— Бях го забравила — признах.
— А Куентин? — настойчиво попита той.
О, да, Куентин Дийн, младият асистент по средновековна исландска култура се опитваше да ме сваля. Дори имаше собствена кола и апартамент.
— Куентин беше твърде мекушав — троснато отвърнах.
— А Робърт? А Едуард? — продължи Том.
— Бяхме просто състуденти — възразих. — Не се броят.
— Е, явно ти не ги зачиташ. Но не всички бяха от колежа — продължи обвинителната си реч прокурор Том Дръмънд. — Когато се премести в онзи мизерен бордей, обитаван от марксисти…
— Не беше толкова зле — излъгах.
— Ти си падаше по онзи тип със сплъстените коси…
— Реге прическа.
— … и кучето.
— Имаш предвид Криспин — напомних му с насмешка. Криспин бе от средно заможно семейство, като мен. И също ме харесваше. Бях го изоставила, защото се срамувах да излизам с мъж, който носи това име. Звучеше по-ужасно дори от Дуейн. А и след известно време бях започнала да отдавам по-голямо значение на личната хигиена, макар и да не исках да го призная, защото не ми се струваше много бохемско.
— Да не забравяме и Малкълм — отново заговори Том. — И Филип, който те заведе в Париж, за да се разхождате по Шанз-Елизе, а когато го заряза, не забеляза ли, че Питър…
— Добре, не ми напомняй — изръмжах.
— Явно имаш нужда от напомняне — тактично изтъкна той. — Мислиш само за мъжете, които си харесвала, а са ти се изплъзнали. А другите, с които не желаеше да излизаш?
Не казах нищо. Онези момчета не бяха карали сърцето ми да замре и рядко се сещах за тях. Всъщност не бяха малко… навярно заслужавам да извиете ръцете ми.
— Доста мъже си падаха по теб, Алекс, трябва да престанеш да се подценяваш.
— Не го казваш за първи път.
— Ти не се вслушваш — изтъкна Том.
Искаше ми се да се хвърля на врата му и да му призная истината. «На кого му пука за онези други мъже? Желая само теб, теб, теб!»
Но вече бях проиграла шанса си.
— Трябва да се връщам при Гейл — въздъхна той с малко тъга. — Но се радвам, че отново сме приятели.
— Аз също… отвърнах, преглъщайки буцата в гърлото си.
— Ще дойда на онзи малък прием в неделя. Ще доведа и Гейл, какво ще кажеш?
— Добре — промърморих.
— Чудесно. — Вдигна ръка и моментално се появи сервитьор. Никой не би накарал Том Дръмънд да чака. — Трябва да прекарваме повече време заедно, не мислиш ли?
Докато вървях към дома, не знаех дали да се смея, или да плача. Част от мен тръпнеше от вълнение, че отново щях да видя Том толкова скоро, а друга част се ужасяваше при тази мисъл, защото той щеше да бъде с Гейл. Когато си ги представех заедно, имах чувството, че ще повърна всички сандвичи с краставица, които съм изяла.