Далеч на север
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далеч на север». Краткое содержание книги:
Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце.
A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!
— Кметът ми нареди да се справим с лоса, така че тази заповед е приоритетна. — Той се качи в колата на Ото. — Няма да го застреляме.
— Тогава защо взе пушката?
— Смятам да го подплаша.
Градското училище представляваше три ниски сгради, свързани помежду си, с красива горичка от едната страна и малко оградено игрище от другата. Нейт знаеше, че по-малките деца излизат два пъти на ден на игрището, за да си поиграят, ако времето позволява.
Тъй като повечето деца бяха родени тук, трябваше да има сериозна буря, за да се отложи излизането.
По-големите ученици предпочитаха да висят в горичката — може би пушеха или просто се шляеха — преди или след училище.
На двора имаше пилон и по това време на деня знамената на Аляска и САЩ би трябвало да са вдигнати високо. Вместо това те бяха вдигнати малко над средата и плющяха на вятъра.
— Децата сигурно са вдигали флаговете, когато са видели лоса — промърмори Нейт. — После са решили да го подгонят.
— Това само го е раздразнило.
Нейт погледна към двете смачкани коли на малкия паркинг.
— Очевидно.
Сега вече видя лоса, който търкаше рога в кората на едно дърво в началото на горичката. Видя и тънка следа от кръв. Тъй като не бяха съобщили някой да е бил ранен, реши, че е от лоса.
— Сега вече не създава проблеми.
— Явно се е наранил в колите и едва ли е в добро настроение. Ако реши да остане тук, ще причини някоя неприятност, особено ако някое глупаво хлапе се измъкне от погледа на учителите и реши отново да го подгони или изтича вкъщи, за да вземе пушка и да го застреля.
— По дяволите. Приближи се, колкото можеш — дано се уплаши и избяга.
— По-вероятно ще нападне.
— Няма да застрелям лос, докато се чеше на дървото, Ото.
— Някой друг ще го направи, ако остане близо до града. Месото му е много вкусно.
— Във всеки случай няма да съм аз и няма да го застрелям в града.
Докато приближаваха, лосът се обърна и Нейт загрижено отбеляза, че в тъмните му очи се четеше ярост.
— По дяволите, мамка му. Натисни клаксона.
Лосовете не бяха бавни. Защо му беше хрумнало, че са?
Животното се спусна към тях, по-скоро ядосано, отколкото уплашено от звука на клаксона. Без да спира да ругае, Нейт подаде пушката през прозореца и стреля към небето. Лосът продължи напред, Ото изруга на свой ред и зави, за да го избегне.
Нейт презареди и отново стреля във въздуха.
— Застреляй проклетия негодник — извика Ото и зави така рязко, че Нейт едва не изхвърча през прозореца.
— Няма да го направя.
Отново зареди пушката и стреля в земята пред лоса. Този път животното се отдръпна и тромаво влезе в горичката.
Нейт стреля още два пъти, за да го мотивира по-сериозно. После се свлече на седалката и шумно издиша. Иззад тях се дочуха възторжени викове, аплодисменти и смях, когато ученици и учители изскочиха от вратите на училището.
— Ти си луд. — Ото спря колата и се почеса по главата. — Напълно луд. В Балтимор си застрелял човек, а сега не искаш да надупчиш със сачми някакъв си лос?
Нейт си пое дълбоко дъх и прогони от ума си спомена за алеята в Балтимор.
— Лосът не беше въоръжен, Ото. Сега трябва да отида при заместник-кмета. Ти се върни и напиши доклад.
Заместник-кметът не беше благоволил да чака. Всъщност, както каза Пийч, той беше хукнал навън след кратък монолог каква грешка е било да наемат този мързелив и надут пришълец.
Слушайки я в движение, Нейт подаде пушката на Ото, грабна радиостанцията и тръгна към банката.
Някъде из този огромен свят, мислеше си той, сигурно има място, където февруари е по-студен, отколкото в Лунаси, Аляска. Молеше се никога да не попадне там.
Небето се беше прояснило и слънцето грееше, така че с малко късмет може би следобед температурата щеше да достигне минус пет-шест градуса. Слънчевият диск беше заобиколен от дъга, ореол от червено, синьо и златисто. Питър му беше казал, че наричат това явление „лъжливо слънце“.
Навсякъде имаше хора, които се възползваха от ясната утрин, за да си свършат работата. Някои го поздравяваха или му махаха отдалеч.
Видя Джони Тривани, бъдещия младоженец, да бъбри на тротоара с Бес Маки, а Деб миеше витрината на магазина, сякаш беше топъл пролетен ден.
Нейт махна с ръка на Мич Даубър, който седеше на прозореца на КЛУН, пускаше музика и наблюдаваше какво става в Лунаси. До края на деня със сигурност щеше да каже по радиото нещо дълбоко философско за лоса.
Февруари. Прозрението го озари, докато стоеше на ъгъла на „Лунатик“ и „Денали“. Беше почти краят на февруари, скоро щеше да започне март. Наближаваше краят на шейсетте дни, точката, от която нямаше да има връщане назад. А той още беше тук.