Глинени крака

— Не ми харесва, когато някой смята хората за добитък — изсумтя Ваймс и плъзна поглед по струпаните в стаята томове. — А няма съмнение, че вие точно с това се занимавате, нали? Ето ги родословните книги на най-добрите породи добитък в Анкх-Морпорк. — Арбалетът пак се насочи към вампира, който не бе помръднал. — Власт над хорицата. Това искат вампирите. Кръвта е на второ място. Чудя се какво ли влияние сте придобил за толкова години…

— Не е за пренебрегване. Поне в това сте прав.

— „Човек от сой“… Как звучи само! Както и да е. Някои са пожелали да отстранят Ветинари от играта, но засега са искали да му запазят живота. Твърде много неща щяха да се случат наведнъж, ако той умреше. Впрочем Ноби наистина ли е маркграф?

— Това подсказват всички сведения.

— Събрани от вас, нали? Вижте какво, не ми се вярва у него да има благородническа кръв. Ноби си е от простолюдието, което пък е едно от малкото му достойнства. Изобщо не приемам оня пръстен за доказателство. Хората от семейството му са отмъквали всякакви неща и сигурно бихте намерил доказателства, че той е Херцогът на Псевдополис, Серифът на Клач или дори Дукесата-регентка на Куирм. Миналата година ми сви табакерата, обаче аз си оставам напълно сигурен, че Ноби не е Самюъл Ваймс. Не е тузар, затова пък ви е бил удобен.

Струваше му се, че Дракона става някак по-едър, но сигурно го заблуждаваше трепкащата светлина на свещите.

— И с мен си послужихте ловко, нали? — продължи Ваймс. — Отлагах идването при вас седмици наред. Сигурно доста съм ви поизмъчил. А колко се изненадахте, като ви споменах за Ноби… Иначе трябваше да измислите друг повод, по-съмнителен. А Командир Ваймс го откри. Чудесно изглеждаше. Почти официално. По едно време се замислих — кому е нужен крал? Ами едва ли не всекиму. То си е заложено в хората по рождение. С крале е по-добре. Смешно, а? И онези, които дължат всичко на Ветинари, никак не го обичат. Преди десет години повечето предводители на гилдиите бяха сбирщина мръсници, а сега… пак са си сбирщина мръсници, честно казано, но Ветинари им вдъхна увереността да решат накрая, че нямат повече нужда от него.

Изведнъж младият Керът ни се изтърсва в града и направо прелива от обаяние, има си меч и знаменателен белег. Всекиму хрумват разни щуротии, десетки тъпанари започват да ровят в архивите и си викат: „Ей, кралят най-сетне се е завърнал.“ Почват да го наблюдават и скоро се размрънкват: „Какъв лош късмет, ама той наистина е почтен, честен и справедлив, както си е в легендите. Ау, ами сега! Ако тоя момък вземе, че седне на трона, хубавичко ще загазим! Накрая ще се окаже, че е като ония отдавнашни неудобни крале, дето бродят насам-натам и приказват с обикновените хора…“

— Нима ви допадат обикновените хора? — меко го прекъсна Дракона.

— На мене ли? — завъртя глава Ваймс. — Те не са нищо особено. Само по едно се различават от богатите и могъщите — нямат нито пари, нито власт. Но законът е за това — да поизравни малко нещата. Ето ви причината да съм на тяхна страна.