Глинени крака

— Ще ми мине — сопна се Ангуа.

— Но ти дори не ми намекна, че си върколак!

— И как точно очакваше да ти го съобщя?

— Дами — намеси се Ваймс, — ако свършихте с дрязгите, искам туй свърталище да бъде претърсено. Разбрахме ли се?

— Имам един мехлем… — унило предложи Веселка.

— Благодаря.

Намериха чувалче с арсеник в един килер. И няколко сандъка от специалните свещи. И множество мъртви плъхове.

Тролът Вулканчо само открехна вратата на грънчарската си работилница, но някой незабавно я доотвори така, че почти я изкърти от пантите.

— Туй пък к’во е? — развика се той, когато Керът и Детритус влязоха, понесли туловището на Дорфл. — Не може ей тъй да нахълтвате…

— Ние не само нахълтваме, ами оставаме — обяви Детритус.

— Ама че нахалство! — разфуча се Вулканчо. — Нямате право да се държите тъй. Влизате без причина…

Сержантът пусна голема и се обърна да хване Вулканчо за гърлото.

— Виждаш ли ги ония статуи на Монолит ей там, а? Виждаш ли ги? — затътна зловещо и завъртя лицето на Вулканчо към обредните статуи на тролското божество. — Искаш ли ей сегичка да счупя някоя, та да проверим к’во има вътре? Току-виж, намеря причина да вляза тука, щом толкоз се перчиш…

Очичките на Вулканчо шареха неспокойно. Не го биваше много в мисленето, но не се иска ум, за да познаеш кога някой е освирепял.

— Не се пали, де, аз винаги помагам на Стражата… — промърмори примирено. — К’во требе да правя?

Керът нагласяше натрошения голем върху една работна маса.

— Ето, започвай. Направи го отново. И използвай каквото е останало от старата му глина до последната трошица, разбра ли?

— Ама как може още да работи, щом е изключен, понеже му е куха главата? — чудеше се Детритус, който не схващаше докрай смисъла на спасителната акция.

— Той каза, че глината помни!

Сержантът вдигна рамене.

— И му сложи език! — сети се Керът. Вулканчо се стъписа.

— А, туй вече няма да стане. Всички знаят, че е светотатство големите да приказват.

— Я глей ти… — наежи се Детритус, пристъпи към статуите и заговори нехайно: — Ау, как тъй стана, че се спънах… Ох, ще се хвана за таз статуйка да не падна… Що й се счупи ръчичката, леле, голям срам… И к’во виждат очите ми, значи?

На пода се разсипа някакъв бял прах…Сержантът си облиза показалеца, потопи го в бялото вещество и близна мъничко.

— Главотръс! — избуча яростно, настъпвайки към разтреперания Вулканчо. — И ще ми дрънкаш врели-некипели за светотатство, утаечен копролит такъв! Почвай да вършиш к’вото ти рече капитан Керът, че иначе ще те изнесат оттука в чувал.

— Туй си е полицейско насилие… — изломоти Вулканчо.

— Не, туй са само полицейски крясъци! — изрева сержантът в лицето му. — Ама ако предпочиташ, ще минем и към насилието!

Вулканчо се обърна за помощ към Керът.

— Не е редно, той носи значка, пък нарочно ме плаши. Няма право.

Капитанът закима, но в очите му се появи блясък, който Вулканчо не забеляза.

— Точно така. Сержант Детритус!