![Ден нула [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/1/den-nula-calibre-1-48-0-download.jpg)
Ден нула [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Джон Пулър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ден нула [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
— Ами ти? Няма ли да изгубиш всичко, включително къщата, ако компанията фалира?
— Вероятно. Но нали имам ресторанта. Разбира се, когато реших да го направя, не съм допускала, че Роджър ще затъне във финансови проблеми. Просто винаги съм се стремяла към някаква независимост.
Макар и неволно, Пулър изпита съжаление към тази жена.
— Твърдиш, че Роджър няма представа откъде идват финансовите му проблеми? Не, според мен той е твърде умен, за да не си дава сметка кой и как го прави.
— И двамата с Бил са полудели. Целият им живот е свързан с тази компания. Рухне ли тя, рухват и те.
Пулър не каза нищо, но настроението му ставаше все по-мрачно.
Джийн огледа белезите по шията му.
— Близкият изток?
Той кимна.
— Помниш ли какво ти казах за младежа, в когото бях влюбена?
— Онзи, който не се е завърнал от Първата война в Залива?
— Приличаше на теб.
— Още ли ти е мъчно за него?
— Още — кимна тя.
— Но ако се беше върнал, ти нямаше да имаш всичко това — каза Пулър.
— Може би и сега го нямам.
Той бавно стана.
— Ще ме арестуваш ли?
— Не. Научих доста неща от този разговор и ти благодаря.
— Навремето бях пряма и открита. После се омъжих за Роджър и нещата се промениха.
Пулър се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.
— Какво мислиш да правиш? — извика след него тя.
— Да открия един убиец.
71
— Здравейте, мистър Строс, как сте?
Бил Строс спря и се обърна. Пулър се беше облегнал на колата си. Чакаше пред офиса на «Трент» вече близо час.
— Пулър? Какво правите тук?
— Върша си работата — отвърна Пулър, отлепи гръб от колата и тръгна към него. — Имате ли време за няколко въпроса?
Строс погледна часовника си.
— Закъснявам за едно заседание.
— Няма да ви бавя много.
— Не може ли въпросите да почакат?
— Не, всъщност не.
— Добре тогава, слушам ви.
— Кой заповяда взривяването в неделя вечер? В пресата нямаше официално предупреждение.
— За какво говорите? — изненадано го погледна Строс.
— За взривовете в неделя вечер на един от обектите ви. Не сте ги обявили официално. Обикновено никой не върши подобни неща в неделя, може би защото се изисква специално разрешение. Но предупреждение към населението липсва. Имахте ли такова разрешение?
— Ще трябва да проверя.
— Роджър каза, че не знае нищо по въпроса. Кой в компанията отговаря за тези неща?
— Аз, като изпълнителен директор. Но имам и много други задължения, затова съм принуден да делегирам някои дейности. Имаме специални хора, които се занимават с разрешителните за взривове и разгласата сред местното население.
— С тях ли трябва да разговарям?
— Предполагам. За съжаление работните им места не са тук, а в Чарлстън.
— Как мога да се свържа с тях?
— Толкова ли е важно? Онези хора не са били убити от взривовете.
— Въпреки това е важно. Ще ми дадете ли телефоните им?
— Да — каза след кратко мълчание Строс.
— Чудесно. Очаквам утре да ги получа.
— Не съм сигурен, че…
— Напоследък виждали ли сте сина си? — прекъсна го Пулър.
— Не, защо?
— Просто питам. Членувате ли в клуб «Ксанаду»?
— Моля? Не, разбира се.
— Добре. Няма да ви задържам повече, защото ще закъснеете за заседанието.
Пулър се качи в колата си и потегли. Набра номера на Дики в движение и си уреди среща с него късно вечерта.
Пред мотела беше спряло лъскаво тъмносиньо бентли, а зад волана седеше Роджър Трент.
72
— Предполагам, че търсиш мен, защото само аз живея в мотела — подхвърли Пулър.
Трент беше облечен с тъмен панталон и бяла риза с разкопчана яка. Държеше запалена пура. Лицето му беше зачервено, а спуканите капиляри по носа му имаха тъмнолилав цвят. Лъхаше на алкохол.
— Не бива да шофираш в това състояние — добави Пулър.
— Нищо ми няма. Малка почерпка.
— Виждам — кимна Пулър и погледна шкембето му. — Някога да си мислил за диети?
— Лазиш ми по нервите, откакто се запознахме — изръмжа Трент.
— Теб човек трудно може да те обикне, Роджър.
За негова изненада Трент избухна в смях.
— Е, поне си откровен — каза той. — Чух, че днес си обядвал в компанията на красивата ми съпруга на едно място, наречено «Истинско щастие»…
— Поканата беше нейна.
— Не съм казал обратното. Но ти си приел.
— Да, приех.
— Добре ли прекарахте?
— Тя е много приятна компания. А каза ли ти какво се случи след това?
— Да, спомена, че някой бил сложил бомба под колата ти. Отбих се да ти кажа, че жена ми няма нищо общо с това.