Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Призивът стигна до таксиметровите шофьори в града и след няколко часа при Дома на инвалидите се образува конвой. Одил също чу призива. Приятелят й бе в разгара на поредния безпаметен запой. Тя веднага се задейства. Онзи да върви по дяволите! Немците идваха, а Одил знаеше как да кара кола — поне това беше научила от жалкия си приятел. Червеното рено с жълти спици на колелата, една от най-очуканите коли по улиците на Париж, беше в изправност, така че тя скочи зад волана и се присъедини към конвоя.
Може би не беше единствената жена шофьор онзи ден, но й харесваше да си мисли, че е. Колоната стигна празна до Дамартен. В сумрака при страничните коловози ги чакаха пехотинци, които се качваха по петима в кола, след което автомобилите продължиха в мрака с изгасени светлини.
Момчетата, които се качиха в таксито на Одил, викаха и ревяха възторжено за страхотния си късмет чак до фронта. Тя ги разцелува за сбогом, даде им да й опипат гърдите и започна да обръща за втори курс, когато върху тях се стовари градушка германски снаряди.
Разнесоха се оглушителни трясъци, проблесна ослепителна светлина. Върху откритото такси се изсипа кал и покри цялата й коса и дрехите. Одил погледна надолу. В скута й имаше окървавена длан и когато я вдигна, сякаш бе хванала топлата ръка на момче, с което са излезли на среща. Изхвърли я на земята, като се молеше да не е принадлежала на някое от нейните момчета, и тръгна обратно към Париж за втори курс.
Онази нощ такситата закараха на Марна четири хиляди души подкрепление, които обърнаха хода на битката, спасиха Париж, а може би и цяла Франция.
Одил искаше Люк да знае това.
Остана на фронта седмици наред, помагаше на медицинските сестри и правеше всичко по силите си за ранените момчета. Работеше всеотдайно, докато някаква треска едва не я уби. Изтощена и шокирана от ужасите на войната, тя се довлече обратно в Руак и остави майка си да я сложи в старото й легло, където под меките завивки захлипа за първи път от години.
Баща й дойде да говори с нея чак когато се увери, че Одил няма да се срине напълно. Не си падаше по женски емоции. Зададе й само два груби въпроса: „Сега ще станеш ли една от нас? Готова ли си за инициацията?“
Одил беше видяла предостатъчно от широкия свят. Руак бе далеч от лудостта и окопите.
Каза, че е готова.
Не мина много време и войната отново се завърна.
Този път германците имаха повече успехи, окупираха цяла Франция и селяните от Руак не можеха да ги избегнат. Боне вече бе кмет. Баща му, предишният кмет, беше умрял в началото на Втората световна война.
Новият кмет написа смъртния акт на баща си с дебелата писалка на стареца и фалшифицира датата на раждането му, както беше правил и предишният кмет поколения наред. И баща му бе надлежно погребан в селското гробище, в което имаше изненадващо малко надгробни камъни предвид възрастта му.
В съответствие с обичая на камъните бяха изписани само имената на покойните. Нямаше дати на раждане и смърт и тъй като гробището беше закътано и до него се стигаше през една частна ферма, никой не забелязваше тази странност.
Руак създаде своя собствена партизанска група, която бе под чадъра на Съпротивата, но иначе действаше почти самостоятелно. Щабът на Дьо Гол в Алжир се опита да въведе известен ред в начинанието, кръсти бандата на Боне Отряд 70 и от време на време им изпращаше кодирани съобщения. Срещаха се по тъмна доба в подземното скривалище, като кметът водеше събранията, а д-р Пеле играеше ролята на негов заместник. Боне винаги повтаряше: „Приоритети ни са следните: на първо място Руак, на второ място Руак, на трето място — пак Руак.“ А един от останалите винаги предизвикваше смях, като довършваше: „А на четвърто място — Франция.“
Опитът на Одил от предишната война се оказа полезен за групата и баща й с неохота й позволи да участва в някои от ударите им заедно с брат й Жак. Двамата бяха силни и здрави, бързи и атлетични. Пък и ако Боне не беше дал позволението си, Одил щеше да избяга и да се присъедини към някой друг отряд.
Боне и д-р Пеле бяха добър екип. Боне не говореше много, но действаше решително. Пеле бе по-приказлив и хората от селото знаеха, че ако отидат в кабинета му, ще им надуе главите. Отрядът им бързо си спечели репутация със своята ефективност и абсолютна безпощадност. Говореше се, че нападали швабите с почти нечовешка свирепост и жестокост. Отряд 70 превръщаше нацистките си жертви в неразпознаваеми парчета кърваво месо и танковата дивизия на СС, която имаше за задача да държи под контрол Дордон, се страхуваше от тази група повече, отколкото от всички останали партизански отряди.