Пантерата

— Аха. И на мен.

Тя се разсмя.

— Какво мислиш за Йемен? — попитах я.

— Гадост.

— Дай му малко време.

— Няма да стане по-добре — увери я Майк Касиди, нашият шофьор от ДСС.

Продължихме на юг покрай британското посолство и хотел „Мьовенпик“, след което завихме по пътя за Мариб, който не беше много натоварен и лесно можехме да забележим евентуална опашка. После обърнахме обратно и отново стигнахме до главния път, водещ на юг.

— Сами сме — докладва по радиото Бондмобилът.

По пътя се движеха отделни камиони, автобуси и джипове, наред с мотоциклети и скутери. Колкото по-натоварено бе движението, толкова по-добре. Не че се смесвахме с множеството — така де, пет големи черни джипа, пътуващи в страната на малките бели коли, определено привличаха внимание и дори за най-тъпия йеменец беше очевидно, че не сме туристическа група. Помислих си, че сигурно цяла Сана познава тези коли и в най-скоро време Абдул ще се обади на братовчед си Абдула, доносника на Ал Кайда. Мобилни телефони. Всички ги имаха. Дори тук.

Минахме през порутените предградия на Сана и трафикът започна да оредява.

— Остават ми още три седмици тук — обяви Майк Касиди на пътниците си.

— Накъде ще продължиш? — попитах го.

— У дома. Дейтона Бийч, Флорида. После ще си изкарам чудесно в Мадрид.

— Заслужил си го — уверих го. — Бивш военен ли си?

— Да. Шест години в армията. Една мисия в Афганистан с Десета планинска дивизия и една в Ирак с Първи кавалерийски.

— Благодаря за службата — каза Клеър.

— Още съм на служба — отвърна Майк. — Но заплащането е по-добро.

Помислих си за Майк Касиди, Джон Замойски, известен също като Замо, за другите агенти, дори за Пол Бренър. Бяхме изградили този голям и скъп апарат на разузнаването и сигурността, част от който съм и аз, за да водим една на практика мижава война. Но тази война можеше за миг да стане свирепа, както видяхме на 11/9 и в други случаи като атаката срещу „Коул“. И когато сложиш в уравнението и атомни бомби или биологично и химическо оръжие, вече става дума за истински кошмар. До ден-днешен обаче никой в Щатите не даваше и пет пари за това след 11/9, а 11/9 можеше да се повтори и този път нямаше да можем да кажем, че сме били изненадани или неподготвени. Междувременно проследявахме информация, охранявахме посолства, преследвахме сенки и чат-пат виждахме сметката на някой по-важен задник, което караше страната да се чувства мъничко по-сигурно. Именно затова бях тук.

— За колко време си тук? — попита ме Майк.

— Имам четирийсетдневна виза към Екипа за събиране на доказателства, но тя може да се удължи.

— Трябва да си помислиш за удължаването.

— Аха. Но жена ми е в посолството най-малко за година.

— Това може да се окаже доста тежко.

— Така е. — Особено ако мен ме върнеха у дома след изтичането на визата ми, а Кейт останеше в посолството с Пол Бренър. Определено трябваше да пипна оная Пантера.