Гангстерски рап
- Автор: Кларксон Джон
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гангстерски рап». Краткое содержание книги:
Кварталът се е превърнал и в последната спирка в живота на мнозина. Този зловещ кипящ казан сред ада на Бруклин е денонощен пазар на дрога — ужасяващ лабиринт, населен с човешка утайка.
Действието се развива бързо, понася се по опустошените улици, завлича наркомани, убийци, преследващи новата си жертва.
Джон Кларксън изписва с безмилостен усет за реалността страници, запълнени с герои от пресните таблоиди, уличен жаргон вибриращ от страха, изпълнил мрачната зона на големия град.
Шоу изгледа как лекарският екип и сестрите обкръжиха Рахман в привидната бъркотия. Една от сестрите започна да реже с ножица окървавените му дрехи. Лекар напъха кислородна тръба в гърлото му, други забиха интравенозни игли в ръцете му, увиха бандажи под налягане около краката му, забиха спринцовки в тялото му. Мърдаха, бутаха, тикаха, режеха, пробиваха си път сред другите, крещяха заповеди непрекъснато и реагираха на заповедите на другите, и също като Шоу, бързаха, бързаха, сякаш само скоростта на действията им можеше да изпревари смъртта, посягаща да отнесе Рахман.
В тези действия нямаше и помен от изящество. Беше битка, сражение, ураган от медицински средства, противодействащи на коварните смъртоносни малки куршуми, изстреляни от пистолета на Арчи Рейнолдс и разкъсали плътта на Рахман.
Шоу си проправи път сред суматохата, опитвайки се да намери Мейсън. Раненият му партньор беше седнал на едно легло в другия ъгъл на Спешно отделение, отделен от коридора със завеси. Сестра и ординатор му помагаха да свали окървавените си дрехи. Мейсън не им позволяваше да ги разрежат. Нямаше ателие за химическо чистене в Ню Йорк, което да може да изчисти толкова много кръв от нечии дрехи, но Мейсън не искаше да позволи на когото и да е да му реже дрехите.
Детективът се погрижи за вещите на партньора си Мейсън. Сгъна ризата му, панталоните и сакото, така че нищо да не изпадне от джобовете. Пристегна с оръжейния колан вързопа с дрехи и закопча кобурите на пистолетите му.
Засега все още никой не беше научил за престрелката, но Шоу знаеше, че щом веднъж мълвата плъзне, ще ги връхлети вълна от полицейско нахалство и върху него ще се изсипе лавина от въпроси. А Шоу не искаше това да се случи.
Да се погрижи за личните вещи и дрехи на Мейсън, беше единственото, което Шоу можеше да направи в момента за ранения си партньор. Докато го откарваха, Шоу му каза:
— Успокой се, Мейс, не се тревожи. — Даде си сметка, че думите му прозвучаха някак безполезни и безсмислени.
В този момент видът на Мейсън напълно отговаряше на неговите петдесет и няколко години. Очите му бяха хлътнали и наситенокафявият цвят на лицето му беше станал пепелявосив. Изтощението като че ли го беше поразило отведнъж. За миг ужас обзе Шоу. Ами ако не успееха да спрат кръвоизлива? Ако сърцето на Мейсън вземе, че не издържи на стреса и шока? Какво, по дяволите, щеше да прави, ако Мейсън умреше?
— Мамка му, мамка му! — изруга гласно Шоу. „Престани да мислиш какво ще стане с Мейсън. Помисли какво ще правиш с Арчи Рейнолдс“, каза си накрая той.
Проправи си път обратно към изхода и се приближи към колата. Прибра вещите на Мейсън в багажника, след което започна да звъни. Първо вдигна под тревога Конклин и му каза, че трябва да възпре обичайното разследване, което щеше да се разгърне веднага, щом болницата докладва за огнестрелните рани на Рахман и Мейсън. Конклин каза „Ще се погрижа за това“ и затвори телефона.
После Шоу се свърза с хората от екипа си. Използва клетъчния телефон, както и радиостанцията, звънеше, пращаше им съобщения по пейджърите, търсеше ги в ефира. Трябваха му всички. Трябваха му Импелитери, Спърлинг и Уонг. Искаше ги в болницата, въоръжени. Веднага.
36.
Лойд Шоу намери чакалнята на етажа на спешната хирургия и седна да чака вест за приятеля си, Орестъс Мейсън.
Веднага щом седна в тихата зала, отзвук от изстрели на карабина и пистолети, и гледки на горяща джамия изпълниха съзнанието му, редуващи се с въображаеми картини на изпънати на операционните маси тела, окъпани в сюрреалистична луминесцентна светлина. Доктори, които режат и бъркат в кървавата, разкъсана плът и търсят куршуми.
Но скоро изплува смътният силует на Арчи Рейнолдс. Не преставаше да му се привижда тъмната, слаба фигура, бягаща пред него. Усещаше рамото на Арчи под дланта си. Всъщност, беше успял да го докосне. Беше го видял. Беше го хванал, макар и за няколко кратки мига, беше попаднал в обхвата на оръжието му. Най-после знаеше как изглежда този мерзавец, кой е. Шоу го искаше. Искаше го отново в ръцете си. Представи си как сграбчва Арчи за гърлото, удря лицето му, докато юмрукът му не започва да чупи кости, блъска го, докато очите му не хлътват навътре в черепа, след което извива ръцете му и му щраква белезниците толкова бързо и толкова стегнато, че онзи изкрещява от болка.
Само да му щракне белезниците веднъж. Само да го спипа, преди някой да го е спрял. Да го хване, преди да успее да стреля по него и да го застреля собственоръчно. Да измъкне Мейсън от болницата и да натика Арчи в затвора, преди Албърт де Лука да го разкара и да каже, че се е прецакал и да го хвърли в друг ад.