Вампирът Лестат

Лицето му се сви. От него идеха неизговорени думи на обич.

И ме обзеха ужасни угризения. Мълчаливо и смъртоносно усетих как ме залива моята власт над него и неговото знание за нея. Обичта ми към него нажежи чувството за власт и го превърна в изгарящ срам, който внезапно се преобрази в нещо друго.

Пак бяхме зад кулисите в театъра; бяхме в селото в Оверн, в онова малко ханче. Долавях не просто мириса на кръвта му, а и внезапния ужас. Той бе отстъпил крачка назад. И самото му движение подхрани огъня в мен, също като гледката на покрусеното му лице.

Той се смаляваше, ставаше все по-уязвим. Ала никога не бе изглеждал по-силен и по-пленителен отсега.

Докато се приближавах, лицето му стана напълно безизразно. Очите му бяха чудно ясни. И съзнанието му се отвори, както се бе отворило и съзнанието на Габриел, и само за миг се мярнаха картини на двама ни в мансардата — разговаряхме ли разговаряхме, а луната огряваше снежните покриви, или вървяхме по улиците на Париж и си подавахме бутилка вино, навели глави, за да се защитим от първия полъх на зимния вятър, а пред нас се ширеше цяла вечност, в която ще съзреем и остареем, и толкова радост дори в несгодите, дори в несгодите — истинската вечност, истинското завинаги, тази смъртна мистерия. Ала тези картини избледняха в блещукащото изражение на лицето му.

— Ела при мен, Ники — прошепнах и вдигнах призивно ръце. — Трябва да дойдеш, ако го искаш…

Видях как една птица излита от пещера и се издига над откритото море. И имаше нещо ужасяващо в птицата и безкрая от вълни, над който летеше. Все по-високо и по-високо се издигаше тя и небето стана сребристо, а после постепенно среброто потъмня и небето стана черно. Вечерният мрак, нищо страшно, съвсем нищо. Благословен мрак. Ала той постепенно и неумолимо поглъщаше всичко, освен онова мъничко създание, което грачеше по вятъра над огромната пустиня, която бе светът. Празни пещери, пусти пясъци, пустинно море.

Всичко онова, което обичах да гледам или да слушам, или да докосвам с ръце, бе изчезнало или никога не бе съществувало, а птицата кръжеше и се рееше, летеше все по-надалече и по-надалече, нагоре, над мен или по-вярното беше — над никого, и побираше целия пейзаж без история и без смисъл в безжизнената чернота на едно малко око.

Изпищях — ала без да издам нито звук. Устата ми се изпълни с кръв и всяка глътка се плъзваше в гърлото ми и пропадаше в бездънната жажда. И ми се искаше да кажа, да, вече разбирам, разбирам колко ужасен, колко непоносим е този мрак. Не знаех. Не бих могъл да зная. Птицата се рееше в мрака над голия бряг, над безбрежното море. Мили Боже, спри това. По-ужасно и от ужаса в хана. По-ужасно от безпомощното цвилене на повалената в снега кобила. Ала все пак кръвта бе кръв и сърцето — сладкото сърце, любвеобилното сърце — беше там, повдигнало се на пръсти към устните ми.