Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Величава мисия е тази — да ги измъчваш безмилостно, живеейки сред тях. Но ти си този, който още не разбира.
— Как така? — попитах.
— Ти не можеш да устоиш в света, живеейки сред хората, не можеш да оцелееш.
— Но аз оцелявам — отвърнах простичко. — Старите тайнства са отстъпили пред новия стил. А кой знае какво ще последва? Във вас няма романтика. Но в мен има велика романтика!
— Не може да си толкова силен — отвърна той. — Ти не знаеш какво говориш, ти си се появил едва наскоро, млад си.
— То обаче е много силно, това дете — отбеляза царицата, — както и прекрасната му новородена спътница. Тези двамата са изчадия, изповядващи възвишени идеи и притежаващи голям разум.
— Ти не можеш да живееш сред тях! — настоя отново Арман.
За миг лицето му се зачерви. Ала той вече не беше мой враг, по-скоро бе старейшина в почуда, който се мъчеше да ми обясни опасна истина. И същевременно приличаше на дете, което ме умолява, и в тази борба бе същината му — дете и родител, който ме умолява да изслушам какво има да ми каже.
— И защо да не мога? Казвам ти, че мястото ми е сред хората. Тяхната кръв ме прави безсмъртен.
— Ах, да, безсмъртен, ала ти още не си започнал да го проумяваш — отвърна той. — Това е само една дума. Размисли върху участта на своя създател. Защо Магнус влезе в пламъците? За нас съществува стародавна истина, за която ти дори не си се досетил. Живееш ли сред хората, изминаващите години ще те докарат до лудост. Да виждаш как другите остаряват и умират, възхода и падението на царства, да загубваш всички, които разбираш и цениш — кой може да го понесе? Това ще те докара до бълнувания на малоумен и до отчаяние. Безсмъртните като теб — те са твоята закрила, твоето спасение. Древните обичаи, не разбираш ли — които са неизменни!
Той замлъкна, потресен, че е произнесъл думата „спасение“, и тя отекна в залата, отронила се отново от устата му.
— Арман — пропя тихо старата царица. — Знаем, че лудостта застига старците, без значение дали се придържат към старите обичаи, или са ги изоставили — тя замахна към него с белите си хищни ръце, сякаш го нападаше и избухна в креслив смях, когато той впери в нея студен поглед. — Аз се придържах към старите обичаи толкова дълго, колкото и ти, и полудях, нали? Може би тъкмо затова държах на тях толкова строго!
Той сърдито тръсна глава. Не беше ли той живото доказателство, че не е нужно това да се случва?
Ала тя се приближи до мен, хвана ме за лакътя и завъртя лицето ми към нея.
— Магнус нищо ли те ни каза, дете? — попита тя.
Усетих, че от нея струи необятна сила.
— Докато другите бродеха из това свято място — рече тя, — аз тръгнах сама през снежните поля, за да намеря Магнус. Сега моята сила е толкова голяма, че сякаш имам криле. Изкатерих се до прозореца му и го намерих в стаята му, и заедно обикаляхме покрай назъбените стени, невидими за всички, освен за далечните звезди.
Тя се приближи още повече, хватката й се затегна.
— Много неща знаеше Магнус — продължи. — И не лудостта е твоят враг, не и ако си истински силен. Вампирът, напуснал своето сборище, за да живее сред човеците, се изправя пред ужасен ад, преди да дойде лудостта. Той неустоимо обиква смъртните! Започва да разбира всичко в любовта.
— Пуснете ме да си отида — прошепнах меко. Погледът й ме задържаше също тъй уверено, колкото и ръцете й.
— В течение на времето той опознава смъртните така, както те сигурно никога не биха се опознали — продължи тя непоколебимо, вдигнала вежди. — И най-сетне идва мигът, когато за него става непоносимо да отнеме живот, да причини страдания и нищо, освен лудостта или собствената му смърт, не може да облекчи мъките му. Такава е съдбата на старите, която Магнус ми описа, Магнус, сполетян накрая от всички злочестини.
Най-сетне тя ме пусна и бавно се стопи, като образ в далекогледа на моряк.
— Не вярвам на това, което казваш — прошепнах, ала шепотът ми прозвуча като съскане. — Магнус? Да е обичал смъртните?
— Разбира се, че не вярваш — отвърна тя с печалната си шутовска усмивка.
Арман също я гледаше така, все едно не разбира.
— Моите думи сега нямат смисъл — додаде тя, — но ти имаш цялото време на света, за да го разбереш.
Смях, смях — вой, който дереше тавана на криптата. Отново викове в стените. Тя отметна глава и продължи да се тресе от смях.